„Сцената”
Нямаше никого наоколо. Тя бе добра, доста добра, толкова
добра, че ако останеш да я слушаш за повече от няколко секунди, рискуваш да прекараш
целия си следобед, опиянен от нейните разкази. „Укротяване на опърничавата”...
сама. Без втори актьор. Цяла пиеса на един дъх... без да спира нито за миг. Опиянена
от това, което прави тя сияе... сияе и цялата вселена е в нея. Тя е безсмъртна.
Изведнъж се разревава, така сякаш цялата мъка на света се е отприщила и нея я
боли. Сълзите секват, тя се съвзема и продължава с пиесата.
Тя е сама.
Няма никого около нея. Не и преча нито аз, втренчил се във нея от поне тридесет
минути, нито качващите се на спирките хора, нито подминаващите я контрольори, които сякаш събираха пари за
нейния спектакъл, нито безбройните пътници на тролейбус №9- нейната сцена.
Гъ.Зъ
