Нина
работеше всеки ден, от понеделник до петък, от девет до пет. За нея нямаше
значение дали е коледа или великден, стига те да не бяха понеделник, вторник,
сряда, четвъртък или петък. Тя работеше всеки ден. Днес, Нина беше разсеяна на
работното си място. Някои, по-наблюдателни, дори видяха капчица щастие в разсеяната
и физиономия.
Иван също
беше работяга. От както бе навършил осемнадесет, все работеше. Работеше като
Нина, от девет до пет. Днес не бе на себе си, сякаш нещо хубаво предстоеше да
се случи.
Пешо, от
бакалията до нас, цял ден хвърчеше напред-назад, нямаше много клиенти, но той
сам си намираше работа. Първо подреди доматите, после взе всички консерви,
разбърка ги, отиде до кенефа, върна се и пак ги подреди по старому.
Нещо беше
надвиснало над нас. Изглежда, обаче, за него знаеха само хората, които
работеха, защото се срещнах с Безделчо и той не беше никак напрегнат. Напротив-
голям айляк! Но, все пак, нещо се усещаше....
И Нина и
Иван, и Пешо, бяха много различни. Те по нищичко не си приличаха. Поглеждаш ги
и ги забравяш, сякаш никога не си ги виждал. Естествено, когато следващия път
ги видиш, веднага ще ги разпознаеш, но сега... се случваше нещо друго.
Днес, ако
ти работеше, щеше да знаеш, че денят е по-специален. Днес всеки, който
работеше, беше сънувал един и същи сън, затова и всички изглеждаха
по-различно... някак си в очакване. Какъв е бил този сън- за съжаление не зная.
Не работя. Но мога да ви разкажа какво видях....
Точно в
13:25 на Нина и звънна телефона. Всъшност тя не беше единствената. Иван и Пешо
също получиха обаждания. После разбрах, че по цял свят телефоните на работещите
хора звънняли. Те всички очаквалиа това обаждане и никак даже не се изненадали
от това което чули. Не зная какви са били всички разговори, но един чух.
Бях в
бакалията, да си купя консерва.. скумрия в подлютен сос.
-
Ало- каза Пешо, с лице като на немски войник- кажи...
-
Ахам- продължи той, тъй като не чувах какво казваше
човекът от другата страна на линията- ахам... да... супер... да... добре!
Това беше. Пешо ме изгледа, после затвори касата, каза ми че
консервата мога да си я взема безплатно, ей така!
-
Ама- казах, без да разбирам какво става- какво
става?
-
Затварям!
-
Как така- нали сте до шест, бе Пешо?
-
Да, ама сега съм до сега!
-
Нещо случило ли се е?
-
Не... просто затварям. Тайнствено, сякаш щеше да издаде
нещо, каза Пешо, после ме изпъди на улицата.- айде, че нямам време.
Взех консервата и се заприбирах към нас. Всичко се беше
променило. Улицата, която беше празна преди десет минути, сега гъмжеше от хора.
Хора всякакви. Работници, облечени в мръсните си дрехи, които сега изпълзяваха
от някоя миша дупка. Чиновници, облечени в лъскавите си костюмчета, под които
се подаваха бляскавите им часовници, всички спрели на 13:25, погледнах моя... бяха
минали десет минути от тогава. Лекари, банкери, собственици на малки
магазинчета. Всички, заедно, седяха и пиеха бира. Пиеха бира в градинките, по
улицата. Даже хора, които не пиеха, сега се наливаха. Всички бяха различни, но
толкова еднакви. Беше се получила една весела феерия на цветове, върху която се
сипеше фонтан от бира.
Какъв е бил сънят? Така и не разбрах.Не работя....
