Дядо ми си замина – не зная накъде точно е поел, но вече го няма. Все си
мисля, че е тръгнал към Пуерто Рико. Не за друго, но цял живот все натам искаше
да отиде. В очите му светваше един такъв пламък, леката гърбавина се опваше в
стройна осанка на цигуларка и замахваше с двете ръце като матадор. Ей такъв
беше дядо ми, но днес го няма... в Пуерто Рико е сигурно.
Виждам го – ей го насред тълпата пак се закача с някой дребосък. Я му каже,
че се е изцапал и го перне по носа или пък вижда някоя баба и ѝ джафне като
разгонена булонка. Голяма работа е дядо ми – страшен пич!
Може пък и другаде да е поел... знае ли човек. Дето се вика, той вече може
да прави каквото си поиска. Никой и никъде не може да го намери, защото сега
той е навсякъде. Може, ако реши, да отиде и да се раходи из Париж – градът на
любовта – както му викаше. Да изпие едно кафе с приятели под звуците на
акордеон в едно от онези малки кафенета, дето само местните си ги знаят и
където кроасаните сутрин са толкова топли, че после нищо не може да ти развали
настроението. Седи си там и си пийва от любимото си кафе. После си пали цигара
и издиша право в Айфеловата кула.
Знае ли се, какво би му хрумнало на човек в такъв момент. Може и на село да
е отишъл. Някоя крава така да му е прилипсвала, че директно да е хукнал право
към нея, за да ѝ каже Мууууу. Той дядо ми без проблем, може и така да е решил. Ку-ку
– той така си викаше сам. Аржентина, Бразилия, Еквадор – може да е навсякъде,
може да е на някоя фиеста, може да гледа някое разцъфнало дърво с узрели
мандарини или пък лимони. Разхожда се и се закача с лелята от ресторантчето с
домашните пържени картофи и свеж хамон или пък с младата дама от цветарския
магазин. Те пък, от своя страна, всеки път му отделят по 30 минути от времето
си и така си върви дядо ми и си харчи дните. То, не че вече има значение – няма
кой да му се меси...
Страшна работа е дядо ми, гледам представям си как е събрал тълпа от хора
на същия тоя площад и ги забавлява. Той това си му беше номера – само му дай
шанс и или ще ти изимитира целия военен марш само с уста и едно метално канче,
или такива истории ще ти разкправя, че ще те заболи корема от смях. Жалко, че
няма да може да ги чуеш от самия него, много щяха да ти харесат.
Казват, че човек живее толкова дълго, колкото време се помни, колкото време
разказват историите му. Затова аз сега ще ви разкажа всичките истории, дето ги
помня и в какъвто ред съм ги запомнил, за да може дядо повече време да си
попътува из Южна Америка... или където там си реши.
