Зелени очи

По врата й преминаха тръпки, тя се изправи и погледна към него: той още спеше...

Облече се и отиде в кухнята, стъпките й се приглушаваха от дебелия килим. Видя счупената кафеварка, в която още имаше изстинало и засъхнало кафе.

Мислите й започваха да се подреждат, докато набираше номера на таксито.

Погледна часовника си, беше спрял.

***

Не се беше бръснал вече няколко месеца, откакто дъщеря му беше починала. Износените дънки, с които беше открил безжизненото й тяло почти се бяха сраснали с него.

Цялата тази смрад се примесваше със страшните мисли, които се бяха заселили в главата му, създавайки неописуема комбинация от мъка, ярост и безпомощност.

Той се качи в таксито си, остави горещото кафе в поставката до скоростния лост и се отпусна на седалката. Не знаеше кога, но всичко скоро щеше да свърши. Беше го решил!

***

-         Къде така?- тя се стресна. Отвърна поглед от кафеварката и зелените й очи се настаниха плахо върху неговите.

-         Заминавам...

-         Къде?

-         Не зная. Далеч.

Той се изправи и тръгна към нея. Бяха заедно от няколко години, но никога не я беше виждал такава, цялата трепереше.

-         Случило ли се е нещо?

Тя сведе поглед, обърна се и тръгна към коридора.

-         Нека дойда с теб!

-         Не...

-         Идвам.

Обу се дори по-бързо от нея. Хвана ръката й, тя се отдръпна и заедно излязоха.

***

Адресът му беше познат. Беше идвал тук често, така че бързо намери входа и зачака.

Обичаше да кара колата си, когато караше всички лоши мисли се заглушаваха от шума на двигателя. Спирачките скърцаха, така както скърцаше бащиното му сърце, несмазано, нераздвижено, почти счупено.

Мразеше моментите, в които му се налагаше да спира. Всичко се връщаше обратно, образите, нейният стон... очите й!

***

По стълбите надолу тя мълчеше. Той се опита да поговори с нея, но всичките му опити се блъскаха в зелените й очи и се разбиваха в пода.

Мълчанието го побъркваше, можеше спокойно да разреши всеки проблем, но пред мълчанието бе безсилен.

Когато слязоха долу, таксито вече ги чакаше. Тя отвори вратата и се качи на задната седалка, той я последва, смрадта ги лъхна веднага, но никой не каза нито дума, сякаш очакваха именно това.

***

Той не можеше да повярва. Приликата беше поразителна. Същата дълга руса коса, нежни бели ръце, през които прозираха пълните й с кръв вени. Очите- зелени, изпълнени с живот, виждащи в бъдещето.

-         Няма ли да тръгваме?- каза тя.

Тръгнаха, скоростта на автомобила се увеличаваше постепенно, мислите които нахлуваха в главите на тримата пътници също.

***

Тя се обърна към него. Гледаше го дълбоко, дори с презрение, сякаш й беше сторил някакво неописуемо зло. Той не разбираше, не осъзнаваше, че в последно време тя се чувстваше пренебрегната, заради приятелите му, заради работата му, заради него самия.

Обичта им датираше от толкова отдавна, че тя се беше превърнала в даденост за него, беше престанал да обръща внимание на малките неща, с които я беше спечелил. Беше я забравил.

***

Мисълта за прекратяване на нарастващата в него агония го гонеше от почти два месеца. Беше сам, всички други бяха заминали.

На всеки светофар в главата му изплуваше тя, той нарочно форсираше двигателя или пускаше чистачките, така че мислите да заглъхнат, да се разсее, но тя изплуваше, изплуваше без предупреждение и оставаше там, с русата си коса и зелените си очи, които можеха да кажат всичко.

Погледът му се премести върху нея. Сега тя седеше на задната му седалка, беше скръстила ръце, нацупена, невинна, като малко момиченце.

Мисълта, че нея вече я няма го разкъсваше. Беше я загубил, безвъзвратно. Крепеше го 

единствено фактът, че скоро щеше да отиде там, при нея!

***

Той хвана ръката й. Тя се отдръпна. Обичаше я и не можеше да я гледа такава.

-         Какво има, моля ти се, кажи...

Тя го погледна за секунда, след това измести поглед и преглътна. Нямаше да каже нищо!

***

Видя зелените й очи, започна да си спомня за летата прекарани в планината, колко красива и щастлива бе тя...

„Не, аз ще те намеря, каквото и да ми коства!”. Мисълта премина за секунда, сега той беше сигурен, ще го направи днес.

„Не днес, сега!”, той се хвана здраво за волана на колата.

Тя погледна километража, страхът премина през крехкото й тяло, ръката й инстинктивно се вкопчи в тази на любимия си човек, той я стисна здраво, също толкова здраво колкото таксиметровият шофьор се беше вкопчил във волана и толкова здраво, колкото образът на мъртвата му дъщеря се беше вкопчил в него.

Погледна часовника си- беше спрял!

Погледите им се срещнаха, също така както се срещнаха фаровете на таксито и връхлитащият отсреща камион. От сблъсъка устните им се докоснаха, телата им полетяха във въздуха и останаха вкопчени, а зелените й очи останаха в съзнанието на шофьора завинаги, казвайки:

„Обичам те, обичам те!”

"Мое"

Настояваше всичко да бъде така, както на него му харесва. Не правеше компромис с нищо.

-         Цветята! Колко пъти съм казвал, мразя жълти цветя!

Беше си избрал жена, която му харесва, беше възпитал децата си, така както му харесва. Работата му харесваше, харесваха му приятелите, колата, апартаментът, в който живееше. Харесваше му водата, която си купуваше всяка сутрин от магазинчето, което беше боядисал, тайно, една вечер, в цвят, който му харесва.

Днес беше тръгнал към парка. Към малката, скована по негово настояване, пейка, на която никога, ама никога и никой не сядаше, защото знаеше, че това няма да му се понрави.

И тогава... сини!

Кой носеше сини обувки?! И при това едната имаше малко черно петно на подметката.

„На моята пейка?!” „А, защо не дойдете да си вземете душ в моята баня и след това не легнете при моята жена, а на сутринта може, дори, да сготвите закуска за децата, да изведете кучето, да отидете до магазина, и да купите от любимата ми минерална вода?!”

-         Господине- задена той- малко, ако дори мога да съм напълно искрен, много не ми харесва да седите на моята пейка. Да не говорим, че не ми е приятно да си мисля, че бихте могли да дойдете в моята баня, кухня... за кучето съвсем не бих могъл да си представя точно как бих се почувствал, но в никакъв случай не ми харесва!

-         Моля?! – изуми се човекът с черно петно на подметката.

Малкото черно петънце, като че ли мръдна. Да, то наистина мръдна. Започна да се придвижва по подметката, докато накрая стигна до канта на обувката. Там разпери крила и излетя. Оказа се бръмбар. 

Не харесваше бръмбари. Кой нормален човек би позволил на бръмбар да кацне на подметката му?! Добре, че се махна!

-         Фактът, че бръмбарът отлетя не променя ни най-малко нито едно от нещата, които казах току-що. Не ви харесвам.

-         Та, ние дори не се познаваме! Как можете да кажете, че не ме харесвате.

-         Вижте какво, господине, още преди да се родя зная какво ми харесва и какво не. Зная, че не харесвам жълти цветя, зная че не харесвам непознати хора да се разхождат из кухнята ми, да се къпят в банята ми, да разхождат кучето ми, а най-малко харесвам някой, който иска да ми каже какво трябва да харесвам и какво не!

-         И аз! – отсече непознатият човек.

Така... когато не харесваш някого, който харесва неща, които се харесват на теб, понякога изпадаш в неловки ситуации. Не можеше и той да не харесва тези неща, защото аз не го харесвам, значи той трябва да ги харесва. Оставаше само един избор!

-         Аз пък се шегувах, харесва ми, а вие сте ми неприятен! И тази пейка е грозна!

И се запъти към дома, който му харесваше, към жената и децата, които беше одобрил и към всичко онова, което му беше близко, познато и не страшно, далеч от този неприятен господин с черно петно на обувката, когото не харесваше!

Непознати

Той затръшна вратата. Беше се уморил, излезе и тръгна. Не обръщаше внимание на топлата есенна вечер, не видя и пълната луна, пропусна песните на заминаващите си птици. Нищо не можеше да го успокои.

Вървеше бързо, задъхан, мислите се блъскаха една в друга. Защо, защо беше нужно всичко да бъде толкова трудно.

Видя малката павирана уличка. Ако не беше толкова замислен, може би, щеше да види и тъжния уличен фенер, и спусналия се от къщата бръшлян.

Тръгна по нея, вървя до самия и край. После продължи по стръмната пътечка, която, като че ли, водеше до самия край на света. Кафявите склонове не го притесняваха, та той дори не ги забеляза. Чу се вятърът, чу се и морето. Знаеше, че скоро ще го види. Лека тръпка премина по тялото му и след това го видя, в цялата му прелест – то, морето! И една мъничка пейка.  

Седна на нея. Всичко беше трудно, всяко едно действие водеше до друго такова и краят не се виждаше. Нямаше време за почивка. Не успяваше да смогне с всичко, уморяваше се. Беше започнал да забравя, за приятели, за празници, за работа, за любимите си хора...

След това изправи поглед и го видя, то седеше там... колко ли време седеше вече? Години, десетки, стотици, хиляди, милиони... Дали забравяше, или помнеше всичко? Не го ли болеше от всичките тези спомени? Стоеше, понякога бурно, друг път спокойно, чакащо нещо да се случи, или напротив– без никакви очаквания.

Главата му щеше да гръмне. Защо, защо всичко това и защо сега, защо на него и защо, защо...?

В безсилието си, той погледна към самотната пейка, чакаща него толкова години, извади от джоба си малкото черно моливче и написа „защо?”.

...

Малкото кожено кълбо се търкулна по стръмната уличка, Боби се опита да го стигне, но не успя. То започна да се търкаля надолу по склона, към самото море. Боби се затича след него. В последния момент топката се спря в една изтърбушена пейка. Седяща си просто там, насред нищото. Боби се наведе, взе топката и реши да си почине. Седна на пейката и се вгледа към морето. Колко беше хубаво! Тихо, спокойно, без никакви вълни, абсолютно огледало. Душата на Боби се огледа в него. Тя беше млада, тръпнеща, очакваща нови неща, неща различни и забавни.

Поседя няколко минути, а после младото му сърчице тръпна и Боби скочи. Тогава видя черния надпис на пейката – „защо?”, Боби се засмя, извади маркер от джоба на панталонките си и написа: „Какво?”

...

Като в сън излезе от входната врата, още чуваше безкрайните въпроси, блъскащи се в стените и отекващи в коридора. Мъглата се разсейваше постепенно, видя паважа, видя стръмната улица, видя малката пейка, видя морето, вълните.

Седна и се вгледа отново. Луната беше започнала да се смалява, той се чувстваше по същия начин. Смаляваше се, смаляваше се пред приятели, пред колеги, пред всичко и всички, искаше му се съвсем да изчезне и да потъне в празнотата на бялото... или черното– нямаше никакво значение.

Но той знаеше, знаеше, че скоро всичко ще приключи, всичко щеше да стане бяло... или черно– нямаше никакво значение. Тогава видя надписа.

„Какво?” Какво ли? Как така какво? Погледа му се замъгли, краката му се разтрепереха, ръцете му се стиснаха в юмруци и малка сълзица се спусна към стиснатите устни.

„Толкова много неща!” се блъскаше в главата му, „толкова много неща!”.

Вълните, като тежки ръце се стоварваха върху каменните барабани. Вятърът се носеше, като нежна цигулка във въздуха. Ръцете му трепереха. Не можеше да се сдържа, цялото му лице се беше обсипало в сълзи, а немощната му ръка, с разкривени букви написа: „Толкова много неща...”

...

Боби пак си подритваше кожената топка, беше края на есента, та не беше останал никой от приятелите му. Всички си бяха заминали, е... то и той скоро щеше да си тръгне, ама му оставаше още една седмица. Морето пак се беше успокоило и той реши да се разходи до изоставената пейка. Взе топката в ръце и започна да слиза по стръмната пътечка. Веднага видя новия надпис. Боби се зарадва, на минутата извади маркера и седна на пейката. Не го впечатлиха нито огромните ята щъркели, нито гладкото море. Беше си намерил приятел.

„Че това е страхотно!”, написа Боби. Той толкова си мечтаеше да му се случат „толкова много неща”. След това с усмивка седна и погледна морето. То му се усмихваше също.

...

Измина една седмица. Боби ходеше всеки ден до малката пейка и всеки ден намираше нов надпис на нея.

Днес следобед трябваше да си ходи. Излезе за последен път. Отиваше да се сбогува с морето, в едната си ръка беше хванал кожената топка и вървеше по склона. Подхвърли я във въздуха, но не успя да я хване. Топката се понесе надолу и се спря при пейката. За първи път виждаше друг човек да седи на нея, изглеждаше щастлив. Боби се приближи, взе топката и седна до него. Минутите летяха, като птиците, отлитащи на юг. Двамата съзерцаваха морето, спокойно, отдадено на мига, без никакви очаквания, без предразсъдъци, без черно и без бяло. Просто очакващо следващия ден.

След това мъжът си тръгна. Боби остана още няколко минути. Погледна към самотната пейка, застанала с лице към необятното море. Беше се появил нов надпис:

„Благодаря, приятелю!”

"Детски истории"

-         Мамо, мамо... виж кученце- каза Жорко.

Малкото кученце се беше свряло в ъгъла на градинката, изглеждаше стреснато.

В мига, в който Жорко се запъти към него, хиляди мисли започнаха да минават през малката му кучешка главичка. Чудеше се какво ли иска от него малкото русоляво момченце. Започна да се озърта, нямаше къде да избяга, а и нямаше защо да го прави. Преди два дена други такива момченца бяха дошли при майка му и бяха започнали да я ритат, ... ей така – без причина, тя се опита да им обясни, че има малко дете, но те не искаха да я слушат.

То беше успяло да се скрие. После намери майка си заспала, не мърдаше, а от децата нямаше и следа. Два дена седя и я чака да се събуди, а тя така и не стана. Не беше слагало залък в устата си, така че реши да се остави в ръцете съдбата.

-         Мамо, виж колко е сладко, може ли да го задържим?

-         Не може, Жорко, то си има майка, тя ще го търси.

-         Къде е?- наивно попита Жорко.

-         Сигурно е някъде наоколо, скоро ще се появи и ще го потърси.

-         Добре.

Майката не се появи... нито след малко, нито въобще. Жорко през цялото време си играеше с малкото пале. Нищо друго не го интересуваше. Говореше си с него, милваше го, дори го нахрани.

Когато видя колко лакомо изяде кроасана на детето й и колко немощно изглежда горкото животинче, майката на Жорко започна да се замисля. Когато тръгнаха да си ходят, Жорко пак се обърна към нея:

-         Мамо... то май си няма никого. Може ли да го взема, моля те?

Думите на детето й я трогнаха. Тя се огледа за майката, не я видя и каза:

-         Може, но трябва много да се грижиш за него.

-         Обещавам!

Жорко и Шаро, така го нарекоха, станаха най-добри приятели. Заедно се разхождаха, заедно помагаха в кухнята. Следващите три години минаха неусетно. Ходиха заедно на море, на планина, дори ходиха при бабата на Жорко.

Шаро много се зарадва да се запознае с бабата на най-добрия си приятел. Имаше да й разказва т-о-о-лкова много.

Цели три дена не спря да разказва истории. Разказваше ли, разказваше... Лаят му огласяше цялото село и всички много му се радваха.

После се прибраха в града и Жорко започна училище.

Един ден Шаро беше застанал пред входната врата. Седеше и чакаше Жорко да се върне от училище. Знаеше, че трябва да влезе всеки момент и цялата радост се беше насъбрала в кучешкото му сърчице. „Всеки момент... всеки момент”, повтаряше си Шаро... „Всеки момент”. Но Жорко не се прибра, нито веднага, нито след час, нито след два.

По едно време дойде майката на Жорко, тя държеше каишката, с която го разхождаха, „...за да не се стряскат старите хора”, така казваше Жорко. Той не разбираше какво става. Защо тя държеше каишката, а не Жорко.

Жорко се прибра късно, чак след новините.

„Здравей!”, излая Шаро.

Жорко не обърна особено внимание на Шаро. Той се затича към майка си:

-         Мамо, мамо... днес на рождения ден на Марто при мен дойде едно момиче и си говорихме през цялото време.

-         Така ли? За какво си говорихте?

-         За много неща. – Жорко се засрами малко. Малки червенини се появиха по малките му бузки.

Майката видя, че малкото й синче се притеснява. Реши да остави емоциите да отшумят.

-         Добре, утре ще ми разкажеш... а сега отивай да си измиеш зъбите и право в леглото!

-         Но мамо...

-         Няма мамо, хайде!- каза нежно, но в същото време много сериозно тя.

-         Добре...

В леглото вече го очакваше Шаро, седеше там и чакаше най-добрия си приятел. Той знаеше, че сега ще си легнат и дълго време ще си говорят. Жорко щеше да му разкаже за деня си, а той щеше да му разкаже за своя. После щеше да им се доспи.

Но този път всичко не стана така.

Жорко си легна и се обърна към едната страна на леглото и се замечта.

Шаро, тогава, започна да му разказва своя ден. Как днес го е чакал с нетърпение да се върне, за да излязат заедно и да се разтъпчат по познатите им пътеки, как той не е дошъл и как, тогава, са излезнали с майка му, и как...

-         Тихо Шаро, опитвам се да заспя!- изведнъж каза Жорко.

Шаро разбра, че Жорко е уморен и престана да му разказва. „Лека нощ”, каза за последно и положи глава в скута на детето.

На следващия ден Жоро се прибра навреме. Сложи набързо каишката на Шаро и го изведе. Шаро много се радваше, изскочи на двора, сякаш целият свят го гледаше и започна да търчи. „Хайде, приятелю, хайде, ела да си поиграем”, крещеше той.

Но Жоро не искаше да си играят. След десетина минутки Жоро викна:

-         Хайде Шаро, да си тръгваме.

„Защо”, изджавка Шаро, „Не ми се тръгва още, хайде да се разходим, да си поговорим, разкажи ми какво става с теб, как беше вчера на рождения ден?”

-         Хайде Шаро, няма цял ден да те чакам! – започна да се ядосва Жорко.

Веднага щом се прибра вкъщи, Жорко се запъти към телефона. Цял час не спря да си говори с някого.

„Хей, приятел, искаш ли да се изкъпем заедно, както едно време”, каза Шаро. Жорко не му обръщаше внимание, беше се съсредоточил изцяло в телефона.

„Какво ли толкова, пък, си говори с този апарат?”, питаше се Шаро.

Жорко започна все по-рядко да излиза с Шаро, когато излизаха, Шаро все не успяваше да разкаже всичко, което му се искаше и затова, все повече и повече, се стараеше да каже повече неща за по-малко време. Жорко започна да се дразни на това, че Шаро само лае.

-         Няма ли да престанеш да лаеш?!- кресна тогава той.

Двамата приятели започнаха да си говорят все по-малко и по-малко. На Шаро много му липсваха старите срещи, старите приключения, които си спретваха в малката палатка, насред стаята на Жорко. Спомняше си с умиление за прекрасното време, прекарано на толкова много и различни места. Чудеше се защо Жорко вече не иска да си говорят, да си играят...

Когато Жорко влезе в гимназия, Шаро вече беше свикнал с новия си приятел, с всичките му странности, с всичките му недостатъци. Беше разбрал, че с него ще се виждат все по-рядко и по-рядко. Че трябва да цени всяка тяхна среща, че това са единствените моменти, в които могат да са заедно, и че в живота на Жорко има и други хора. Той не харесваше всичките му познати, но не можеше нищо да направи по този въпрос.

Те спряха да деляха едно легло, на Шаро му купиха ново, „по-добро”, така му казаха. Веднъж на Шаро му доскуча и реши да отиде до леглото на Жорко, да си поговорят. Той го изгони.

-         Стига с тези детски истории, отивай на място!- каза му той.

Една вечер Жорко се прибра. Не каза на никого нищо. Отиде си директно в стаята. Там стоя много време. Шаро се зачуди какво ли се е случило и се отправи директно към стаята. Застана отпред.

„ Какво се е случило, приятелю?, попита Шаро. От стаята се чуваше лек хлип.

„Ей, Жорко, какво има?, продължаваше Шаро.

„Ей!”.

Чу се отваряне, Шаро влетя в стаята.

„Хей, приятелю”, весело каза Шаро. „Какво си се умърлушил?”

Жорко прегърна Шаро, разказа му за НЕЯ и как ТЯ е го е предала, и как ТОЙ, негов приятел, също го е излъгал, и как всички вече не са му приятели, и как му е останал само Шаро.

Шаро го изслуша, после го прегърна и както едно време заспаха сгушени в леглото на Жорко.

Жорко, естествено, бързо се сприятели с всички, с които се беше скарал, дрязгите на тази възраст минаваха бързо. Отново започна да разрежда разходките с Шаро, докато накрая всичко пак стана по старому.

Жоро тръгна по широкия свят, а Шаро стоеше винаги там – насреща. И всеки път щом се разделяха Шаро лаеше:

„Тук съм, приятелю!”