Дядо

Дядо ми си замина – не зная накъде точно е поел, но вече го няма. Все си мисля, че е тръгнал към Пуерто Рико. Не за друго, но цял живот все натам искаше да отиде. В очите му светваше един такъв пламък, леката гърбавина се опваше в стройна осанка на цигуларка и замахваше с двете ръце като матадор. Ей такъв беше дядо ми, но днес го няма... в Пуерто Рико е сигурно.

Виждам го – ей го насред тълпата пак се закача с някой дребосък. Я му каже, че се е изцапал и го перне по носа или пък вижда някоя баба и ѝ джафне като разгонена булонка. Голяма работа е дядо ми – страшен пич!

Може пък и другаде да е поел... знае ли човек. Дето се вика, той вече може да прави каквото си поиска. Никой и никъде не може да го намери, защото сега той е навсякъде. Може, ако реши, да отиде и да се раходи из Париж – градът на любовта – както му викаше. Да изпие едно кафе с приятели под звуците на акордеон в едно от онези малки кафенета, дето само местните си ги знаят и където кроасаните сутрин са толкова топли, че после нищо не може да ти развали настроението. Седи си там и си пийва от любимото си кафе. После си пали цигара и издиша право в Айфеловата кула.

Знае ли се, какво би му хрумнало на човек в такъв момент. Може и на село да е отишъл. Някоя крава така да му е прилипсвала, че директно да е хукнал право към нея, за да ѝ каже Мууууу. Той дядо ми без проблем, може и така да е решил. Ку-ку – той така си викаше сам. Аржентина, Бразилия, Еквадор – може да е навсякъде, може да е на някоя фиеста, може да гледа някое разцъфнало дърво с узрели мандарини или пък лимони. Разхожда се и се закача с лелята от ресторантчето с домашните пържени картофи и свеж хамон или пък с младата дама от цветарския магазин. Те пък, от своя страна, всеки път му отделят по 30 минути от времето си и така си върви дядо ми и си харчи дните. То, не че вече има значение – няма кой да му се меси...

Страшна работа е дядо ми, гледам представям си как е събрал тълпа от хора на същия тоя площад и ги забавлява. Той това си му беше номера – само му дай шанс и или ще ти изимитира целия военен марш само с уста и едно метално канче, или такива истории ще ти разкправя, че ще те заболи корема от смях. Жалко, че няма да може да ги чуеш от самия него, много щяха да ти харесат.

Казват, че човек живее толкова дълго, колкото време се помни, колкото време разказват историите му. Затова аз сега ще ви разкажа всичките истории, дето ги помня и в какъвто ред съм ги запомнил, за да може дядо повече време да си попътува из Южна Америка... или където там си реши. 

Ако си мислите, че в някакво изкуство сте станали много добри и вече няма на какво да се научите, то знайте, че грешите.

Когато в Кушеловската галерия била изложена известната картина на Пол Деларош „Кромуел и трупът на Чарлс I“, възхитени зрители питали Павел Петрович Чистяков какво мисли за нея.

Той помълчал, погладил брадата си и ясно произнесъл следната дума: „Чемоданисто“ (куфаресто).

***

„Той имал огромно влияние върху художниците. Нямало случай, в който да не се произнесе ехидно, жестоко или с комично намръщване. Винаги използвал измислени от него думи: памучесто, кефарчесто – и някак си, всички го разбирали.

Понякога давал и съвети:

„Идете в Ермитажа: вижте Рембранд, Валаскес, Халс. Няма да ви навреди“

(Петър Гнедич „Книга за живота. Възпоменания“ 1855-1918. Грагмент за П.П.Чистяков).

***

Днес, на 5-и юли си струва да си спомним за невероятния руски художник, педагог и майстора на жанровата и портретната живопис – Павел Петрович Чистяков (5 юли 1832 – 11 ноември 1919).  

Най-добрите ученици на Чистяков са блестящите руски художници Василий Суриков, Иля Репин, Василий Поленов, Виктор Васнецов, Михаил Врубел, Виктор Борисос-Мусатов, Валентин Серов.

Павел Чистяков: „Това, че да учиш, е нещо скучно, е пълна глупост. Да учиш добре, означава да учиш с любов, а ако правиш нещо с любов, то няма как да ти е скучно.“, а в едно друго писмо към П.М.Третяков, той казва: „Струва ми се, че съм се родил със способността да обичам да се уча“.

А пък Виктор Васнецов казва: „Винаги съм си мечтал да съм ваш син.“

В едно друго свое писмо, Репин казва: Той е наш и единствен учител. И щастливци са тези, които той взима под крилото си. Превръщат се в негово семейство.

***

Суриков честичко повтарял любимата поговорка на Чистяков: „Всичко става лесно, особено когато го повториш сто пъти.“

***

Именно Павел Петрович вижда таланта на моя праотец Василий Суриков и предрича неговото светло бъдеще.

През 1875 година той пише на Поленов: „Имам тук един ученик Суриков, рядък екземпляр, пише много добре. Много съм щастлив, че го познавам. Вие, Репин и той сте бъдещето на русия“.

Суриков тогава е на 27 години и чак след няколко години ще нарисува най-значимите за него картини.

За Суриков, Чистяков допълва в друго писмо: „Нашите допотопни глупаци провалиха най-добрия ученик на академията. Скъсаха го, защото не успя да нарисува мазол. Не ми се говори, драги ми приятелю, не ми се говори. Само докато ти пиша това и ме заболява главата. Пълни кретени! Много ми е трудно да съм един от тях.“

(Чистяков към Поленов, декември 1875).

*

„Павел Петрович, не се интересуваше само от живопис, той обичаше музиката, пеенето, литературата, философията, религията, науката и даже спорта. Ако нещо му станеше интересно, той винаги се вглъбяваше в него, опитваше се да го научи, да го разбере. А щом успяваше да го разбере, веднага тичаше при познатите си и се опитваше да научи и тях.

(спомените на сина на Чистяков)
*

Павел Петрович за изкуството:

„Техниката – това е езикът на художника; развивайте я до съвършенство. Без нея вие никога няма да успеете да разкажете на хората за вашите преживявания, мечти и за видените от вас красоти“

„Няма нужда да се опитвате да напишете всичко дословно, точно както се е случило. Опитайте се да предадете онова чувство, което ви е накарало да го напишете.

 „Прави нещата по възможно най-добрия начин“

 „Ако си мислите, че в някакво изкуство сте станали много добри и вече няма на какво да се научите, то знайте, че грешите. И не само – трябва да наблегнете точно на тази част от знанията си.“

 „Ако пишете, пишете с цялата си душа и сърце, другото само ще дойде“

 „Да чувстваш, да знаеш и да можеш – това е изкуството“

 (Чистяков П.П. Писма. Записки. Спомени. 1832 – 1919. М „Изкуство“ 1953. Фрагмент“).
***

На снимките – картини на Чистяков и Иля Репин (1878):

1. «Боярышня Аннушка», 1870-е, Одесский художественный музей, Одесса, Украина.
2. «Джованнина, сидящая на подоконнике», 1864, Государственный Русский музей, Санкт-Петербург, Россия.
3. «Голова девушки в повязке. Этюд», 1874 Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
4. «Мальчик, играющий на скрипке», 1869 Государственный Русский музей, Санкт-Петербург, Россия
5. «Боярин», 1876, Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
6. Портрет девушки. Этюд. Пензенская картинная галерея, Пенза, Россия.
7. «Римский нищий», 1867. Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
8. «Джованнина», 1864. Научно-исследовательский музей при Российской Академии художеств, Санкт-Петербург, Россия.

(текст: Андрей Кончаловски, превод от руски: Георги Златков)

Въпреки всичко

Невероятно бе колко голяма бе вероятността да се срещнат

…и въпреки всичко, не се.

И колко много неща можеха да си кажат

…и въпреки всичко, не си.

И разходките, които можеха да бъдат толкова красиви

…но въпреки всичко, не са.

Невероятно е, но въпреки всичко, не е.