Гласът

Когато Густав Обер – известният български тенор с немски произход – получи покана да пее в най-новата свръх-акустична зала, която незнайно защо бяха построили в Зимбабве, страх и въленение се разплискаха по дебеличкото му лице.

От една страна, това беше един невероятен шанс в кариерата му, защото от момента на построяването ?, буквално до преди един месец, в страната имаше военен режим, което предоставяше на тенора невероятната възможност да бъде първият тенор пял в тази зала.

А това, от което се притесняваше, беше, че докато се ровеше из обявите за домашна помощница, в един от вестиците, попадна на  статия, в която еди-кой-си учен от незнам-кой-си университет беше написал, че промяната на налягането, влияе неблагоприятно на гласните струни и при продължително излагане на по-ниско налягане, те могат да загубят до 17% от капацитета си.

Густав – един принципно образован човек, който хич даже не можеше лесно да бъде заблуден – незнайно защо така налапа тази статия, че нито един от колегите му, дори и личния му лекар, не успяха да премахнат съмненията му.

Тенорът, освен с това, че обичаше да си похапва, беше известен и с „леката“ си здравословна мания, граничеща с остра хипохондрия.

Следващите няколко дни, Густав трескаво се разхождаше от единия край на балкона си, чак до другия и обратно. Сновеше напред-назад, като куче пазач, така че даже врабчетата, които имаха гнездо в единия ъгъл на балкона, в отчаяние се нанесоха на съседната тераса.

Накрая, реши че една разходка по свежите пролетни улици, може и да разсее мислите в главата му. Излезе и се качи в аснасьора, тръгна да натиска копче номер 1, когато една обявя привлече вниманието му.

„Феникс „Застраховки за всичко и всички“, а по-долу тексът продължаваше: „Ние ще застраховаме това, което другите не могат.“.“

Идеално – помисли си Густав,  прибра се вкъщи, набра номера, но за съжаление отсреща му отговори запис на млада дама, която учтиво му обясни, че работното време на застрахователната фирма е от 9 до 10 сутринта, след което се чу „бииип“ и сигнал заето.

Густав не можеше да прецени дали гласът ? беше алт или по-скоро мецосопран и с нетърпение зачака следващия ден.

Вечерта мина неспокойно, баритонът постоянно се въртеше, гледаше часовника си и чакаше да стане 8. После стана, сякаш по команда, обръсна се, направи си чай и излезе. Посоченият на обявата адрес беше на няколко преки, така че след няма и 20 минути, той стигна до мястото.

Беше празно пространство между две високи къщи, което някой беше посипал с бял чакъл, а в средата на мястото (общо около 300 квадратни метра), седеше сива каравана с надпис „Феникс“ върху черна дъска.

Когато отвори входната врата на кабинета, вътре го посрещна приятната усмивка на млада жена, която каза „Здравейте“. Веднага разпозна гласа от телефонния секретар. Определено беше алт и то какъв!

-С какво да помогна? - попита отново тя.

-Видях обявата Ви – каза после той.

-Какво ще застраховате?

-Гласът си.

-Срещу кражба, загуба или повреда искате да го застраховате? - продължи алта, сякаш тук хората всеки ден влизаха да застраховат гласа си.

-Нека бъде и за трите.

-Застраховката само за България ли ще бъде или и за чужбина?

-И за чужбина, ще пътувам до Зимбабве, имам концерт там.

-Ок, ето, попълнете тези документи и ми ги подпишете.

Тенорът започна да попълва документите.

-А това, какво е?! - сепна се изведнъж той.

Момичето погледна въпросната бланка и каза:

-Ааааа, това е ново – оказва се, че в не-помня-точно-кой-университет, незнайно-кои-си-учени, направили опити с птици и се оказало, че има връзка между налягането и гласните струни. Един вид, че високото налягане е вредно за гласа... или беше ниското, ще ви излъжа. Та, затова при застраховка на глас, вече всеки подписва декларация, че ако пътува, застраховката му важи само в случай, че гласът пътува отделно. Директивата е от Европейския съюз – няма измъкване.

-Но как отделно?! - учудено попита баритонът.

-Просто гласът ви няма да пътува с вас, а с осигурен от нас превоз. И не се притеснявайте, откакто работя тук, не е ставал проблем.

Густав се успокои и се прибра вкъщи, разгледа за последен път застрахователната полица и я пъхна в чантичката за пътуване, заедно с документите. После облече домашните си дрехи и си чукна две сурови яйца в една стъклена чаша, седна на лап-топа си, отвори електронната поща и подтвърди присъствието си в Зимабве.

В деня на полета, Густав отиде на летището. Там го чакаха хората, които щяха да превозват гласа му, срещу който той получи разписка с входящ номер от един плешив служител и спокойно се качи на самолета си.

Полетът мина добре, но имаше и една лоша новина – багажът му беше изгубен някъде в Ню-Йорк. 

Той веднага грабна мобилния си телефон и набра застрахователната си фирма. Отсреща вдигна алтът.

-Застрахователна фирма Феникс, с какво  мога да помогна?

Густав, естествено, се опита да говори, но съвсем скоро се усети, че гласът му го няма.

-Ало? - продължи момичето.

-Ало, чувате ли ме? - и затвори.

Тогава Густав извади отново застрахователната си полица. В долния десен ъгъл видя с дребен шрифт написано „В случай, че гласът ви е изгубен, откраднат или повреден, моля използвайте автоматичното меню на номер“ и след това имаше изписан десетцифрен код.

От автоматичното меню, Густав избра „изгубен глас“, а след това му се наложи да натисне първо 4, после 9, 3, пак 3 и накрая 2 – за Зимбабве.

След няма и час, двама Зимбабвийци с малък джип, дойдоха на летището с табела М'Густав. После му предложиха да си избере глас от един каталог – временен, разбира се, успокоително уточниха те – докато се намери неговият. Предварително се извиниха, като казаха, че клонът на фирмата в Зимбабве е основан съвсем наскоро, буквално преди седмица и затова базата с гласове, с която разполагат, е малко бедна.

Тенорът не успя да намери дори близък до неговия и се примири с един баритон – бил на някакъв испанец, дето така и не си го потърсил, та тенорът-баритон се сдоби и с испански акцент. След което веднага се обади на директора на концертната зала, за да му съобщи за станалия инцидент. Директорът се оказа разбран човек и каза на Густав, че няма защо да се притеснява за нищо, дори можело да си отседне в подготвения за него хотел, единствено относно концерта – и дума не можело да става Густав да пее без тенора си, защото те вече си имали баритон, а и испанският му акцент бил прекалено смешен. Та, много се надявал гласът му да се намери.

Но, уви, гласът не се намери нито на следващия ден, нито на този след него, затова и концертът беше отменен. Организаторите обявиха, че ще продължат да търсят подходящ изпълнител. А застраховаелната фирма пое разноските по непредвидения престой на Густав в Зимбабве. Седмица след като се беше прибрал в България, му съобщиха, че вече няма никаква надежда гласът му да се намери, и го поканиха в офиса на фирмата, за да оформят документите.

Когато отново се озова пред малката каравана, Густав си пое въздух, решен да направи огромен скандал и влезе през вратата.

Още на първото изречение алтът каза:

-Какъв невероятен акцент, много ми харесва!

А няколко месеца по-късно, двамата се насладха на първия концерт в супер-акустичната зала в Зимабабве, на който всички бяха поразени от невероятния тенор на една млада американка, която се беше появила сякаш от нищото.

Черешов пай

-        Ако си планирал нещо наистина добре, няма как да не стане.  Затова ти отсега свиквай, че ще си адвокат, защото ти в това село няма да останеш, на тебе не ти отива, ти си млад, умен и способен, ти в града ще идеш.  – така каза баща ми, а после отиде да свърши нещо в градината.

Той по професия е строител. И с животните много добре се справя, ама по овошките, хич го няма. Затова сигурно и му бяха станали мания. Толкова, че когато козите на съседа преди две години наядоха половината дръвчета, баща ми спря да си говори с бай Киро и това е. А ние даже ограда между двете къщи нямаме.

Аз тогава се опитах да му кажа, че надали заради това дръвчетата не раждат, казах му, че може да е нещо с почвата и затова никой друг в селото да не гледа череши, ама на глава с пиян да излезеш е по-трудно, отколкото с радиото.

Като се върна от градината, каза че черешата тая година хич не била родила, затова той още отсега щял да вземе мерки и така ще се погрижел за тия дръвчета, че догодина всичките, ама всичките щели да дадат голяма реколта.

Баща ми не е с лек нрав и често не се съгласява за някакви неща с мен, особено по философски теми и за политика.

-        От тия неща, ти синко, нищо не разбираш, за тях опит трябва, трябва хубавичко да си се парнал, че после да знаеш да не посягаш към котлона. - такива му бяха философиите в живота.

Зимата си бях дошъл да ги видяс мама. Бях в сесия и реших, че ще мога спокойно да поуча, без никой да ме притеснява. Една сутрин, баща ми дойде и ме събуди в 6. Каза, че трябвало да се погрижим за дръвчетата още отсега.

-        Както когато се готвиш за олимпиада – там спортистите тренират цяла  година, за да са най-добри накрая. Дръвчетата ще са нашите спортисти, а ние ще сме техните треньори. А когато накрая стане време за бране, ще има толкова череши, че ще ядеш от любимия ти черешов пай до спускване!

-        Твоят любим черешов пай – поравих го аз, на което той се засмя.

Това си беше неговата шега. Започна, когато още като малък отказвах да ям черешов пай, той всеки път идваше с едно парче при мен и казваше:

-        Ето, от любимия ти черешов пай – а аз го поглеждах с досада и даже не му отговарях. А той всеки път се разсмиваше като малко дете.

Така и този път – смее се, а аз седя и го гледам тъпо.

-        Ще видиш – казва той – догодина тея череши ще бъдат толкова вкусни, че дори и ти ще проядеш черешов пай.

Е, да, ама на другия месец го удари инсултът и след него едната му ръка остана почти обездвижена.

Дойде пролетта. Баща ми не се подобряваше и ми се налагаше да пътувам все по-често, за да помагам на майка ми с грижите за къщата. А той всеки път като ме видеше и започваше да се ядосва, че съм дошъл.

-        Връщай се в университета – казваше той – всичко е част от плана. С мене така е трябвало да стане, а за тебе планът е друг, твоето бъдеще е в града.

Един ден пристигнах без да предупредя. Майка ми каза, че е отишъл в градината. Когато стигнах при него, го видях да стои подпрян на един бастун, а със здравата ръка да варосва дръвчетата. Отидох да му помогна, а той пак се ядоса, че си пропилявам бъдещето. Попитах го как са черешовите дръвчета и той поомекна.

-        Нали се грижихме за тях цяла зима, така като ги гледам, началото на юни, може точно за рождения ти ден да са готови.

После вечерта нещо му стана, той започна да трепери и припадна. Съвзе се бързо, но по-късно се оказа, че е било втори инсулт.

-        Нищо сериозно. - каза докторът, но по-малко трябва да се ядосва – а баща ми седи и ме сочи.

-        Как по-малко, като гледай го къде е, вместо да се учи за диплома, та човек да стане. А той си стои при селяните и това си е.

Накрая доктора ме дръпна встрани и каза, че колкото и да ми е трудно, по-добре да не идвам при баща си, защото ако се ядосал пак така, можело и да му е за последно.

Та, нямах много избор и така и направих – спрях да ходя на село. Само си пишех с мама. Питах я как е баща ми, как е къщата, а тя все ми викаше, че той стои при пустите си череши по цял ден, пее им говори им, съвсем се е побъркал. Иначе с къщата се оправяла, аз да не съм се безпокоял.

Сесията свърши края на май. Началото на юни ми се обади мама. Реших, че е объркала датата на рождения ми ден и ми звъни по-рано. А тя ми каза, че имала изненада за мен, но трябвало да се прибера вкъщи още утре, задължително. Опитваше се да звучи непринудена, но усетих възбуда в гласа ѝ.

Посрещнаха ме двамата. Баща ми изглеждаше по-добре отвсякога. Каза, че от няколко дни се чувствал много по-добре и предложи да се разходим пеша от гарата към вкъщи, а мама взе автобуса. По пътя ми каза, че каквото и да станело, аз да не се притеснявам, защото всичко върви според плана му.

-        Какъв план? - попитах аз. - но той просто се усмихна и продължи към вкъщи.

На следващата сутрин той почина – точно на рождения ми ден. Даже не почина, той просто не се събуди. И после – погребението. След края на церемонията, приятели на баща ми, както и знайни и незнайни за мен роднини, се събраха вкъщи, за да се погриждат мама да не бъде сама.

Имах чувството, че най-горното копче на ризата ми се приближава все повече и повече към врата, а ръцете ми бяха плувнали в пот, затова реших да отида в кухнята, където нямаше никой. Там отворих един от прозорците и се облегнах на кухненския плот. Усетих, че съм гладен, не бях слагал нищо в устата си откакто татко почина. Видях оставената тава, покрита с кърпа. Дръпнах кърпата и видях златисто-червеникъв черешов пай. Огледах се, нямаше никого – взех един нож и си отрязах парче. Трябва да призная, че ми хареса, беше велик.

Дъвчейки, чух вратата на кухнята да се отваря. Беше майка ми, приближи се към мен, видя отрязаното парче пай и пълните ѝ със сълзи очи се опънаха в усмивка.

-        Паят беше изненадата на баща ти за рождения ти ден.

Представих си го как влиза в стаята с пая в ръка и казва:

-        Ето го и любимият ти черешов пай! - сигурно вчера нямаше да го опитам.