сряда, 21 декември 2011 г.

„Коледен дух”




Когато усети първите удари от секирата на Рашо Дървото, цялата тъга на света се събра в малките й свити иглички. Започна, безсилна, да се мята: наляво- надясно, но не успя да се спаси. Наоколо се бяха насъбрали много други, но никоя не се застъпи за нея. Седяха кротички и извъртаха поглед, те също бяха свили малките си иглички, но не от болка, а защото не искаха да слушат стенанията й.
Тя отвори очи чак в отрупаното с елхички ремарке на Рашо и веднага разбра – беше истина! Да, наистина!
Легендата гласеше, че когато малките елхички биват отсичани, тогава малките им душички успяват, благодарение на коледния дух, да останат живи до Коледа.
За първи път успяваше да види толкова голяма част от гората, всичко наоколо беше ново за нея: и малките брезички, за които само беше слушала и вековните букове. С нетърпение чакаше и града. По коледа бил украсен със светещи топки...
Някога група синигерчета беше кацнала отгоре й. Бяха започнали да клюкарстват за него. Ах, колко щастлива се чувстваше тогава тя! Слушаше за колите, за влака под земята, за странните същества, които понякога са добри, а друг път, пък, ставали лоши. Никога не можело да разчиташ на тях, „хора” – така ги наричаха. Чакаше да види и реката – леле, колко чакаше да види реката. Синигерчетата бяха разправяли, че в реката имало птици, които плуват и понякога даже ти махат за здрасти.
Когато камионът на Рашо Дървото спря, тя седеше спотаила дъх и чакаше, чакаше приключението й да започне. Усети грубата му лапа върху стеблото си. После полетя към земята, там постоя няколко минутки, после усети как Рашо й заби две кръстосани пръчки в стеблото и застана изправена. Огледа се, наоколо бяха застанали някои от нейните приятелки от гората.
Три часа по-късно още си седеше на все същото място. Започна да се притеснява, защото искаше да разгледа толкова много места из града, а до края на Коледната магия оставаше един ден. Искаше й се час по-скоро да започнат обиколката и накрая да стигнат до реката, където щяха да видят плуващите птици.
Разни хора минаваха покрай нея, оглеждаха я, после взимаха някоя от съседките й. Малката елхичка дори не предполагаше, че ако до края на деня някой не я купеше, Рашо щеше да я изхвърли в задния си двор, където с една малка клечица щеше да си устрои коледна клада, както правеше всяка година с елхичките, които не успяваше да продаде. Не знаеше, че ако никой не я купи, никога нямаше да види нито плуващите птици, нито каквото и да било друго, освен задния двор на Рашо Дървото.
            Рашо потърка ръце, преброи печалбата, погледна към часовника си и започна да мята, една подир друга, елхичките в ремаркето. Тя не разбираше какво става, защо бяха прекарали цял ден без да се разходят, без да видят нищо и сега...
Пътят към Рашовата къща минаваше през една малка брезова горичка. Там белите стройни дами гледаха към малките елхички и плачеха. Знаеха какво следва...
Рашо започна да разтоварва елхичките в двора си. Натрупа ги една върху друга и бръкна в джоба си за запалка. Нямаше. Налагаше се да отиде до къщата. Влезе и я взе, беше на перваза на прозореца. С бавни крачки стигна до натрупаните, нищо не подозиращи дръвчета, клекна при най-долната елха и щракна със запалката.

-         Рашо-о-о? Там ли си бе?- чу се вик.

Викът идваше иззад оградата. Беше Ванката, съседът.

-         Рашо-о-о! Там ли си бре?
-         Тук съм, бе! Стига вика!
-         Рашо, весела Коледа, съседе!
-         Весела и на теб!
-         А бе, виж сега, обещах днес на жената, че ще й взема дръвче за коледа, ала не успях. Да ти се намира едно в повече?
-         Имам, чакай ше ти дам.
-         Е-е-е-е, спасяваш ме, брат!
-         Нямаш ядове...

Толкова й стана приятно, когато Рашовата десница се стовари отгоре й. Понесе се във въздуха, като малките синигерчета, но бързо се строполи от другата страна на стобора. Там я грабна Ванката и я понесе към съседния двор. На вратата я посрещнаха две хлапета, които веднага извадиха два пълни със играчки кашона и започнаха да я кичат. Малко я беше гъдел, когато малките ръчички шареха по цялото й тяло, но тя беше щастлива. Когато приключиха и тя се погледна в огледалото, не можеше да повярва на очите си, наистина беше красива, цялата светеше, а звездата на главата й сияеше. Синигерчетата не бяха лъгали.
            Вечерта цялото семейство вечеряха заедно и я гледаха.

-         Мамо, мамо, нали е красива?- питаха те.
-         Да, очарователна е!- отвръщаше им тя.

Вечерта децата си легнаха. Ванката дойде последен при нея, клекна, погледна я в очите и сложи някакви неща в краката й. Бяха подаръци.

-         Мерси...- прошепна елхичката.







понеделник, 12 декември 2011 г.

"Крадци"



История 1
(кражбата)

Хасан и Орхан отдавна бяха в бизнеса с взимане и отдаване под наем на чужди вещи. С други думи- крадяха! Подвизаваха се из центъра. Търсеха апартаменти на самотни старци, та да не би да налетят на някого. Бяха умни, никога не влизаха някъде без да проверят навиците на човека. Така и този път...
Хасан беше мършав, а Орхан наопаки – дебел. Двамата заедно бяха като от филм.
От една седмица наблюдаваха дядо Иван. Той беше на около 75 години, но все още в разсъдъка си. Всеки ден си имаше установен график. Събуждаше се някъде около 7-8. Ставаше, отиваше до кенефа, пускаше една вода, после се отправяше към кухнята.
Две филии с масло и нарязан кренвирш отгоре. Това закусваше, вече над 40 години. После си пускаше музикалния канал.
На обед, точно в 12, излизаше до „Тропс” къщата. Там си взимаше нещо за хапване. Отиваше в някой близък парк и обядваше на някоя пейка!
            Точно в 12:30 Хасан застана пред вратата на стареца. Орхан чакаше долу. Беше стиснал здраво в ръка един телефон и ако нещо тръгнеше накриво, веднага щеше да звънне на Хасан да се изпарява. Нищо неочакванo не се случи. Хасан влезе вътре. Старецът не притежаваше много неща. Едно старо телевизорче в кухнята и още един, по-голям, в хола. Една стара печка „Раховец” и малко тостерче. Пари и ценности нямаше. Единствената ценност в къщата бяха двата музикални инструмента – една цигулка и един акордеон.

-         К’во си зел, бе?!
-         Трай и давай да си тръгваме!- отсече Хасан.
-         А бе, ти луд ли си?!- продължаваше Орхан
-         Батенце, дай да се махаме от квартала, че ей сега, ако ни фанат ченгетата..
-         Ти си луд, бе!
-         Ей, мангал, дай да се махаме, имам идея!






История 2
(любовта)

            Бяха заедно от много години, дори бяха спрели да ги броят. Разхождаха се из главните улици на града.
Зима. Хората бързат да се приберат по домовете си, а те... те се наслаждават на нея, на зимата!
Говореха си за миналите дни. Бяха заедно от толкова години, че бяха преговорили повечето въпроси, бяха си разказали всички истории и сега просто споделяха ежедневните си наблюденията. Спокойно, както зимата настъпваше. Лека-полека. Ден, подир ден!
От последната му шега, тя се беше натъжила. Беше му се разсърдила, но така – за малко. Щеше да й мине и тя щеше да му каже какъв идиот е понякога. Тогава бяха привлечени от невероятно изпълнение. Някъде, някой свиреше. Свиреше така зашеметяващо, че тя загуби мисъл!

-         Колко красиво..- въздъхна тя.
-         Като теб- опита се да запише червена точка той.
-         Мя-мя-мя- изпародира го тя.
-         Добре, де...добре.

Продължиха към музиката. Тя щеше да му прости, а той щеше да я обича още повече.
Видяха ги отдалеч. Седяха на ъгъла на улицата. Свиреха омайно. Двама, единият на цигулка, а другият на акордеон. Една колона усилваше звука..
Покрай тях минаваха бързащи хора, пускаха стотинки, а те двамата стояха. Наслаждаваха се. Обичаха се. Нищо не можеше да застане между тях.
Музиката ги пазеше!  


История 3
(в управлението)


-         Какво са ви взели?
-         Само цигулка и акордеон!- с треперещ глас им каза дядо Иван.
-         Добре, ще трябва да ги опишете.
-         Е, какво има да описвам, цигулка и акордеон.
-         Каква марка са, колко струват...
-         Нищо не струват, счупени са. И двете!- само спомен...
-         Как се казваш, младежо?!- обърна се дядо Иван към следователя?
-         Йовко.
-         Виж сега Йовко- започна старецът- не ме е грижа, ни за цигулката, ни за акордеона, стига да не ги изхвърлят някъде, ако някой ги ползва- мед на сърце ще ми капе! Страх ме е, че у дома са влизали.
-         Няма какво да се направи, дядо... където искат, там си и влизат!
-         Живи и здрави да са, синко... живи и здрави!



История 4
(решението)


Толкова романтичен момент, че Йовко не можеше да реши какво да направи. Той беше следовател от много време. Знаеше, че престъпниците рядко се променят. Но не можеше да вземе никакво решение.
От една страна тя – седи и слуша, потънала в захлас, простила му всички обиди, даряваща му цялата си любов. Пленена от тези невероятни артисти.
От другата страна те – Орхан и Хасан, седят и свирят, по-скоро играят нелош театър, тъй като инструментите са счупени и всичко е на запис, но това го знае само той и дядо Иван, а пък те пълнят душите на хората из целия квартал!
-         Все пак е някакъв вид изкуство- отрони, без да иска, той.
-         Прекрасно е..- въздъхна тя.




понеделник, 14 ноември 2011 г.

"Toпка"


„Топка”

            Малкото кожено кълбо ме накара да си спомня. Спомних си как се събирахме рано-рано, после се деляхме. Обикновено честта се падаше на Никола и Иван- близнаците. На пръв поглед много си приличаха, ама ние си ги знаехме, нямаше как да ги сбъркаме. После започвахме да ритаме и не спирахме, докато от някой от прозорците не долетеше едно „Ей, Кирчо, прибирай се!” или „Боби, яденето е на масата, айде мамо!”. После се разбирахме да се срещнем след малко и всички се прибираха да ядат.
            Нашите много работеха по онова време и аз честичко ходех при близнаците. Леля Светла ме гощаваше със страхотни манджи и всеки път, въпреки че много добре знаеше, ме питаше:

-          Е, как така не ядеш хляб?! Не мога да разбера...
-          Ми- отвръщах и пък аз- така съм израстнал. Де да зная...- и продължавах да нагъвам от тенджерата с манджата.

После всички бързаха да дотичат до сгорията долу. Имаше една метална врата, ползваха я да си тупат килимите, а ние да ритаме. На другия край бяхме сложили два големи камъка. Едвам ги бяхме домъкнали тогава, спомням си, че с Пешо ни отне половин следобед да ги дотъркаляме. Ритахме по цял ден, чак докато се стъмнеше. Прекъсваха ни майките ни. Някои дни стояхме до много късно, лампата светеше и всички тичахме и ритахме, без проблеми и без очаквания.
            Когато вдигнах топката и се огледах, всичко си беше както преди. Е, вярно, че сгорията беше асфалтирана и превърната в паркинг, двата камъка бяха заменени от кошче за боклук и ръб на детска площадка, но все пак едно нещо не се беше променило: децата си стояха, все така щастливи, подритвайки топка и без никакви проблеми. 

вторник, 1 ноември 2011 г.

"Нещо ново"


            Трия. Трия усилено и всичко. Вече изтрих старите разкази, те нe са актуални. Изтрих и телефонните номера на всички. Писна ми. Заминавам. Но накъде? Зашо ми е да ходя някъде, след като тук всичко си е наред. Нещата си вървят, бавно-бавно, но вървят. И живота не е лош. Ето, вчера бях болен цял ден, а пак имаше какво да се прави. И днес не ми е добре, но плановете за началото за деня са направени. Ето, даже преди малко ми звънна телефона и организирахме и вечерта. Не ми е зле, защо тогава така усилено трия?
            Трябва да е било към три през нощта. Така си мисля, защото боклукджиите бяха минали отдавна, а още не се беше зазорило. Така, че три е добро предположение. Станах, целия бях в пот. Не си спомням какво съм сънувал, но трябва да е било наистина важно. Мого ме е яд в такива моменти, знаеш че е важно, но нищо не можеш да си спомниш. Единственото което зная е, че гласът все още беше там. Да, това го помня... някакъв глас ме накара да стана.  И сега ми казваше да изляза. „Може ли поне да се облека”, помислих си аз. Отговор не последва.. само тръгвай, та тръгвай... е накъде да тръгвам?!
            ... седя си сега, няколко часа след всичко и продължавам да трия. Изтрих си пощенската кутия. Започвам да трия графитите под нас. Много са добри, но вече не са актуални, стари са. А има нови творци, те искат да кажат нещо, но всички стени са заети. А те, глупците, от уважение към старите си траят и не смеят да направят нещо отгоре. Затова и ще ги изтрия!
            И ето ме.... вървя, тръгнал съм! Слушам Теб и вървя. Защо ли те слагам с главна буква? Кой си ти? И по дяволите... защо в три сутринта?! Сигурен съм, че сега стоиш някъде и се смееш, подиграваш ми се. Аз те слушам, следвам те... а ти ми се подиграваш! Или не е така? Искаш да ми кажеш нещо? Не можеше ли да го направиш, докато си лежа в леглото? Не? Е, добре тогава... така да бъде, ще те последвам!
            Всичко що е било старо, вече го няма. Няма го и надписа „Само Левски” във входа, дето го беше писал Пената... голям сладур... вече колко време стои на тази стена?.. има-няма двайсетина години. А вече го няма! Какво да се прави, стар е! Стари са и записите върху касетките ми. Ей го на, този е от поне петнайсет години. Аз и сестра ми, седим и записваме върху касетка на Pink Floyd. Правим си радиопрограма. Но и нея ще изтрия, така както съм изтрил едно време записа на стария Сид, така и този ще изтрия. После ще може да се запише нещо ново. Нищо не разбирам!
            ...тръгни надясно! Но надясно има стена, къде да ходя? Да се кача върху нея и да продължа? Двор. Вътре в двора седи старик. Три през нощта, а той ми седнал в двора и чете книга. Приближавам се. Искам да му кажа нещо, поне добър вечер, но не мога. Гласът ми запушва устата и ме гъделичка. Приближавам се още малко и виждам книгата. Тя е празна. Всичко е бяло и чака, чака някой да я надраска с нещо ново.
           
Затова и трия, трия всичко старо, за да може да има място за нещо ново. Нещо друго!
           

            

„Запеканка”


„Запеканка”

            Отивам до клозета. Имам запек. Творчески! Грозно ли е? Не звучи добре? Искаш нещо по-романтично, нещо по-розово? Добре де, опитвам, но всеки път щом почна нещо розово... а бе, най-много до розови бузи го докарвам. На гъз! Затова и по-добре да съм си запечен, че не зная какво розово ще има в дриснята, която следва.
            Ето ме, стоя. Стоя насред улицата и чакам. Чакам нещо необикновено да се случи, та да ти го разкажа. Някой поет-просяк да ми разкаже невероятната си история и след това да отиде и да си легне в картонената бърлога на ъгъла на Шишман. А защо ли не, някой фашист-филолог, да ми каже истината за световната конспирация и даже да ми зачете от новата си книжка. Знаете ги. Тези в малък тираж. Пет книги.. и петте си ги е купил сам и сега се рахожда и ги чете на мен. А пък аз не ща и да слушам, но слушам, за да ви го разкажа.
            Чакам, за да чуя досадните стенания на полицейските служители. А бе, не ми дреме бе, тъпак! К’во ми пука на мен, че на теб работата ти се струва тежка и неблагодарна?! Ти си си я избрал, а и ако спреш да захранваш за дребна риба и се замислиш малко, току виж ти е олекнала работата, току виж е станала и малко по-благодарна или благородна.
            А аз съм си все тук, все така си чакам. Чакам си вдъхновението. Напоследък даже го търся, не го чакам, то с чакане, явно само проблеми идват. И ето, аз вече търся, бягайки. Търча наляво-надясно и търся. Спирам за малко, защото зная, че ако се застоя, пак идват проблемите.
            Май спираш само за храна. Да се наядеш...леле, ей на т’ва му се казва кеф, братче! Да седнеш в някой ресторант, смърдящ на пълнени чушки, крем карамел и шкембе чорба, едновременно и да се наплюскаш, ама така, че да не можеш да станеш, че да те е страх да се оригнеш, да не би да се издрайфаш! И сега си доволен и може да починеш. И после пак- бегом марш!
            А любовта, какво стана с нея?! От толкова бягане ми се завива свят. Нали любовта беше онова нещо, което те караше да спреш за минутка. А ти търчиш, спри се бре, братче! Стига търча, любовта те чака, смирена, гледа към теб и й се вие свят от твойто тичане. Минаваш покрай нея, като настинка. А тя се върти ли върти, чака да спреш и да я прегърнеш. Да си починеш от този бяг.
Почини си...!


           
            

понеделник, 31 октомври 2011 г.

За полицай Георгиев няма скрито-покрито. (Това е една история за случайната среща на полицай Георгиев, неговия колега и Иванчо в един слънчев петъчен следобяд.)



За полицай Георгиев няма скрито-покрито.
(Това е една история за случайната среща на полицай Георгиев, на неговия колега и Иванчо в един слънчев, петъчен следобед.)

            Петък е. Денят е страхотен. По улиците на квартала е празно. От време на време прелита по някое сладкопойно детенце. Птички пеят под стрехите.
            Полицай Георгиев обикаля с патрулната кола и дебне. Не че има кой знае какво да се дебне, но той дебне. Така бе научен, така и правеше. Рядко му се налагаше да впряга сивото вещество, което от толкова кафе беше почерняло и силно закърняло.
            Иванчо, млад момък, надхвърлил двайсетте, пък  се прибираше от хранителния магазин. Той се намираше на стотина крачки от входа на блока му, затова и бе изскочил само набързо  да вземе картофи, масълце и една бозичка.
            На нозете му стояха оръфаните бащини чехли. Къси панталонки „Адидас”, пък се подаваха изпод голямото кафяво яке- единствената дреха, която подсказваше, че е начало на зимата.
             Тъмните, слънчеви очила веднага привлякоха вниманието на полицаите. Иванчо даже не подозираше в какво приключение се е впуснал.
            Вече, почти беше стигнал до входната врата на блока, когато видя с периферното си зрение бялата патрулка зад лявото си рамо. Нямаше от какво да се притеснява и затова не обърна внимание на нечленоразделните звуци, които долитаха зад гърба му.  Влезе спокойно във входа....
            „ТУП,ТУП,ТУП”- долетяха звуци зад него. Полицай Георгиев, връхлетя във входа, като че беше забелязал Кадафи.

         - Господине- започна да крещи Георгиев.- От първо районно сме!

 Стъписаният Иванчо се извърна и видя запъхтяния полицай, който тамън си нахлузваше шапката.

              - Моля?- рече Иванчо изненадан.
              - Полицай Георгиев, първо районно. Бил ли сте задържан?

            Така... Иванчо беше задържан преди около година за дребно пререкание с полицай и сега знаеше, че просто трябва да изтърпи досадната проверка, която щеше да последва след онова „Да”, което бе напът да изрече.
            Полицай Георгиев взе личната карта на Иванчо и излезе извън входа да прави проверка. Тогава дойде неговият колега.
            Колегата беше мазен и дебел, с рядко срещано, малоумно изражение на лицето. Повече би му отивало да плаши деца в някой лунапарк, но ето... беше станал полицай!

              - И к’во сега, задържан ли си?- попита мазникът. Толкова мазно, че Иванчо се замисли за маслото. Беше дал три лева за масло - скъпичко му се струваше.
              - Нали колегата ви прави проверка, всичко ще разберете.
Иванчо се беше поизнервил, че така го спират в собствения му блок, с килограм картофи в едната ръка, буца масло в другата и литър боза, затъкната в десния му джоб. Затова и реши, че просто няма да си общува с мазното ченге.

Мълчаливо поседяха още десетина секунди, когато оня, мазният, пак се обади:

              - За какво са те задържали?
              - За какво ви е тази проверка, ако само ще ме разпитвате?
Иванчо наистина не желаеша да говори с него. Чудеше се дали маслото няма да се разтопи. Мислеше си за това, как баба му го чака горе и сигурно,  вече е започнала да се притеснява. Тя щеше да му сготви от онези страхотно бабини ястия, дето си облизваш пръстите преди и след ядене.
             
              - Ти що си такъв, бе?- попита изведнъж полицаят.
     Иванчо не отговори.
             
              - Я изваждай всичко от джобовете, ще те претърся.

            Иванчо започна да вади нещата от джобовете си. Беше сам, в тъмния вход, с мазното ченге. То започна да пребърква джобовете му. Върна се и Георгиев. Не беше на кеф- проверката не беше показала нищо.
             
              - Имаш ли някакви наркотици?-каза мазникът, като че си говореше сам.
              - Нямам....
              - Сигурен ли си? Ако намерим е по-зле, отколкото ако си признаеш.
              -  Да, да.. нямам. Аре стига вече! Човек да не отиде до магазина.
              - А бе ей, дришльо- изведнъж тонът на Георгиев се смени.- Аз да не съм ти станция услуги, да не съм длъжен да ти правя удобства, к’во?
              - Не, но просто не разбирам, защо ме претърсвате. Подозрителен ли изглеждам?
              - Ей, копеленце, я трай. Подозрителен си. Имаме си нещо предвид.
              - За какво си задържан?- попита пак мазникът.
              - Нали сте си направили проверка?
              -  Аз знам за какво... нали аз те арестувах!

            Иванчо се вгледа в полицая, но във входа беше тъмно, а и RayBan- ките не помагаха особено. Не му се вярваше, все пак, че точно този мазник го е арестувал. Отношението на полицаите се бе променило. Мазникът се беше заровил дълбоко в гащите на Иванчо и очакваше с нетърпение да докопа нещичко.

              - Сега, ако искам да се оплача от непристойното ви поведение, къде мога да го сторя?- пипита Ваньо.
              - Ако щеш и на президента се оплачи, дришльо!
              - Всеки ден ще те проверявам вече, да знаеш. Копеленце с копеленцата, ньедно!
Така, в тъмния вход, тази фраза прозвуча доста притеснителна.

            Иванчо разбра, че от оплаквания полицаите не се притесняваха. Трябваше да има и друг начин да натрие носа на Георгиев. В главата му се заформи пъклен план.

            След като не намериха нищо, полицаите върнаха картата на Иванчо. Той ги изчака да си тръгнат и веднага звънна на Явката.Той веднага пристигна, чу плана и много го хареса.

Иванчо набра 112:

              -  Ало, току-що един полицай ме удари и ми взе сто лева.“- Каза къде се намира. Каза и как се е казвал полицаят.

Явката се подготви и фрасна два туката на Ваньо. Оня падна на земята. После още два. Адреналинът в двамата подскачаше. Връщане назад нямаше!
Сега оставаше само да чакат...


            

петък, 28 октомври 2011 г.

„За ползата от гнилите домати”


„За ползата от гнилите домати”



            Тя беше красива, никой не го отричаше, а и на кого му е нужно да се забърква в такъв спор. От скоро се беше нагърбила със сложната задача да обича. Освен това, беше нагърбила и няколко килограма български домати, от онези с които се слави родината ни.

            Но нека оставим нея на страна. Корупция, ниски заплати, побъркани шефове, с изтрещели идеали, цигани, ровещи се из кофите, майки, плачещи за пребитите си до смърт синове, родители, борещи се за някой лев, докато Сашко седи и получава три хиляди лева, за гдето си чеше гъза...

            И това не е особено важно. Колкото и корупция да има, оплакват се само тези от новините и един двама другари, ниските заплати се преглъщат с евтина пиячка и в крайна сметка всички остават доволно пияни.

            Шефовете с тъпите идеали се прибират при побърканите си съпруги, изслушват всичката помия, която са им приготвили и с нетърпение дочакват следващия ден, когато пак ще са шефове.

            Циганите са си така от векове, така че на кого ли, наистина, му пука за тях?!         Родителите ни са живяли и в по-лоши времена, от тия, в които всички са имали, но никой е нямал, така че те ще се оправят.
            Сашко... Сашко утре ще го пребия и всичките му три хиляди лева заплата, няма да му олекотят шамарите.
            Да почиват в мир, всички невинни, изгубили живота си сред улиците на София или на каменния бряг на Камен бряг. Дано и техните убийци ги сполети същото!
            Да.. тя беше красива. Слънцето печеше отстрани и се отразяваше от доматите, а от там- право в лицето и. Така тя придобиваше една червенина. Правеше я още по-красива. Накъде ли се беше запътила с тези домати? Колко ли и тежеше? Как се казваш?
            Преобърнати мирогледи, виртуален живот, мимолетни приятелства, наркотици.. тежки, леки, всякакви..  студенти, живеещи в четириъгълни кутийки.
            На 24- оженен, развел се, без деца, сега търси работа и обикаля по интервюта по цял ден. Приятели?- какви ти приятели, братче, та той няма време да пръдне без да го попитат каква квалификация има.
            Три хиляди прители, а няма пари да си плати наема за апрартамента, ми дайте ми по левче и наема за следващата година е платен! Обаче всички ми харесват снимката с делфинчето.. сладка е! Да, ама делфинчето не трябва да си плаща наема!           Запознахме се на по джойнтче, после на амфетаминче, малко бело, после хапчета. Е, верно, пили сме и чай, забравих. Прав си, много истории имаме покрай всичката тази дрога- леки, тежки, всякакви!
            Студентите... ми то и ние живеем в кутийки, верно малко по-големи са, но вечер, когато е тъмно и всичките кутийки светят, се вижда истинната ситуация, а тя хич даже не е розова. По скоро е панелесто сива, но няма проблеми. Моля ти се.. как ще има проблеми?! Ето, Иванчо изплаща своите 4 кутийки цял живот и няма проблеми с това. Рядко ходи в чужбина, но децата ще са осигурени. Така и трябва, като гледам накъде са тръгнали децата.... по-добре е някой да ги осигури, така че да могат да си друсат без проблеми.
            Може би са те кръстили с някое звучно българско име. Преслава? Райна? Не? Нещо по-екзотично? Ирмена? Калиакра? Пак не? Де да зная.. Дано да не е Пенка... виж, ако е Пенка, по-добре ме излъжи! Хич даже, няма да ти отива Пенка. А, накъде ли си се запътила? Къде ли са твоите четири стени, твоите четири прегради от света?
            Вървим, аз и тя. Добре е, че тя не знае, че вървя след нея. Може да се изплаши. Какъв е тоя, дето ме преследва, докато аз си вървя с доматите? Смешно ли е? Тогава... някакъв тъпак ме преследва, какво ли иска от мен? Става? Че, какво ли може да иска един мъж от една жена с домати? Много ясно. Иска от нея, когато се прибере, да е сложила масата, да е нарязала доматите, да е сипала ракията и ... Какво пък сега?! Аа-а-а-а.. ясно, много социалистическо. Добре де, ще го капитализирам. Иска от нея, когато той се прибере с шампанско от близкия долнопробен супермаркет, тя да е измила доматите, та той да може да и помогне при рязането, за да сготвят заедно салатата. После, те, заедно ще седнат на масата и ще изпият шампанското със салатата. Така по-добре ли е? По-съвременно, по-идеално? Да?! Е, кой ше ти пие шампанско с шопска салата бе, брат?! Ти да не си в Чикаго? Да? Ами пий си тогава шампанското с домати!
            Накъде си ги понесла тези домати? Имаш ли си някой? Той добре ли се грижи за теб? Аз бих се погрижил за теб. И няма да пием шампанско, ще си сръбваме ракийка. Обещавам ти! Аз... ама, накъде си се запътила? Кофите? Къде ти е боклука? Доматите са боклук? Ясно, ще си пийваме шампанско с гнили домати, само аз и ти!
Нека и котката да остане! Обичам те!

сряда, 19 октомври 2011 г.

Стих-нал


Стих-нал

Стих, без повод, без сюжет и тема
Стих, на всички до болка познат
Стих, що ражда нейде в тебе дилема
Стих, който леко те бута отзад.
...
Стих, напълнил цяла празна чаша
Стих, изпразнен от всички злини
Стих, като на баба, вкусната каша.
Стих, който казва на тебе мини...
...
Стих, препълнен с метафори празни
Стих, който тихо ти вика в уше
Стих, по-мазен от кифлите мазни
Стих, а след него ти си туше!
...
Стих, как да кажа, безсмислен за всеки
Стих, който просто така си тече
Стих, който прави ръцете ти леки
Стих, не за тебе, досадно момче..
...
Стих, недовършен, но някак си пълен
Стих, преживял и възход и падеж
Стих, нарисуван, не с някакъв въглен
Стих, що се спуска и все е в растеж.
...
Стих, за човека, детето и нея
Стих, който кара те да се стремиш
Стих, върху който държиш полилея
Стих, който казва ти всико, капиш?
...

Последен звънец


Последен звънец


            Леда е много гостоприемна. Кани ни в тях. Гощава ни с чай. Мястото- мястото е старо, много голямо със странно витание из въздуха. Хижа- да.. хижа, това е! Апартамент, но има дух на хижа. Там сме с нея, Еди и Калина, чакаме Данчо. Данчо закъснява. Бил е на работа. Разговорът- за всичко. Не пропускаме нищо. Настроението- силно приповдигнато. Плановете- неизяснени. Винаги е така. Не обичаме да знаем какво ще ни се случи след малко. Защо- никой не знае, просто е така.
            Данчо пристига. В стаята взлиза и Джон. Джон е швед, работи с компютри, пътува, харесва му в България. Музиката- джаз... да джаз! Какво друго?! Шегувам се...
            Леда излиза. И ние трябва да си ходим. Слизаме. Есенно-зимна вечер. На вън е вечер, но е светло. В града, почти винаги е светло вечер. Студено е, това го забелязваме всички. Разделяме се. Леда си тръгва. Повече няма да си видим с нея. Еди е с кола. Калина също. С Данчо влизаме по колите. Аз при Еди. Настроението- приповдигнато, плановете- да отидем към Митака. Митака живее наблизо. На няколко пресечки. С Еди пристигаме първи. Паркираме. Калина не намира място. Продължава да търси. Под прозореца на Митака сме. Тъмно е. Може би не си е вкъщи. Пристигат Данчо и Калина. Смеят се. Виждат, че чакаме отвън.

-          Звънни на Митака- казвам на Данчо- аз нямам телефон.
-          Къде живее той?- пита Калина. Само тя не е била в Митака.
-          На третия етаж, синия прозорец-казва Еди. Наистина е син. Наситено син. Привлича погледа веднага.
-          Къде, къде?- пита пак Калина, отдалечавайки се със ситни крачки назад от сградата, за да може да види по-нависоко.
-          Ей, го, бе!- казва и Данчо, който прави същото. Лека-полека стигат до средата на улицата. Късно е. Улицата е празна. Студено е.
-          Ало- казва Данчо, сочейки на Калина синият прозорец.- да, долу сме,братле. Отвори.
-          Ей сега ще отвори-казва Данчо. И докато го изрича, Митака вече е натиснал звънеца на домофона.
-          Айде, бързо- казва Данчо и заедно с Калина се затичват към вратата.

„Бзззззззззззззззззз” е звукът долитащ от натиснатия домофон. Данчо. Калина. Кола. Фарове. Спирачки. Удар. Вик. Финал!


"Сънят"


            Нина работеше всеки ден, от понеделник до петък, от девет до пет. За нея нямаше значение дали е коледа или великден, стига те да не бяха понеделник, вторник, сряда, четвъртък или петък. Тя работеше всеки ден. Днес, Нина беше разсеяна на работното си място. Някои, по-наблюдателни, дори видяха капчица щастие в разсеяната и физиономия.
            Иван също беше работяга. От както бе навършил осемнадесет, все работеше. Работеше като Нина, от девет до пет. Днес не бе на себе си, сякаш нещо хубаво предстоеше да се случи.
            Пешо, от бакалията до нас, цял ден хвърчеше напред-назад, нямаше много клиенти, но той сам си намираше работа. Първо подреди доматите, после взе всички консерви, разбърка ги, отиде до кенефа, върна се и пак ги подреди по старому.
            Нещо беше надвиснало над нас. Изглежда, обаче, за него знаеха само хората, които работеха, защото се срещнах с Безделчо и той не беше никак напрегнат. Напротив- голям айляк! Но, все пак, нещо се усещаше....
            И Нина и Иван, и Пешо, бяха много различни. Те по нищичко не си приличаха. Поглеждаш ги и ги забравяш, сякаш никога не си ги виждал. Естествено, когато следващия път ги видиш, веднага ще ги разпознаеш, но сега... се случваше нещо друго.
            Днес, ако ти работеше, щеше да знаеш, че денят е по-специален. Днес всеки, който работеше, беше сънувал един и същи сън, затова и всички изглеждаха по-различно... някак си в очакване. Какъв е бил този сън- за съжаление не зная. Не работя. Но мога да ви разкажа какво видях....
            Точно в 13:25 на Нина и звънна телефона. Всъшност тя не беше единствената. Иван и Пешо също получиха обаждания. После разбрах, че по цял свят телефоните на работещите хора звънняли. Те всички очаквалиа това обаждане и никак даже не се изненадали от това което чули. Не зная какви са били всички разговори, но един чух.
            Бях в бакалията, да си купя консерва.. скумрия в подлютен сос.

-          Ало- каза Пешо, с лице като на немски войник- кажи...
-          Ахам- продължи той, тъй като не чувах какво казваше човекът от другата страна на линията- ахам... да... супер... да... добре!

Това беше. Пешо ме изгледа, после затвори касата, каза ми че консервата мога да си я взема безплатно, ей така!

-          Ама- казах, без да разбирам какво става- какво става?
-          Затварям!
-          Как така- нали сте до шест, бе Пешо?
-          Да, ама сега съм до сега!
-          Нещо случило ли се е?
-          Не... просто затварям. Тайнствено, сякаш щеше да издаде нещо, каза Пешо, после ме изпъди на улицата.- айде, че нямам време.

Взех консервата и се заприбирах към нас. Всичко се беше променило. Улицата, която беше празна преди десет минути, сега гъмжеше от хора. Хора всякакви. Работници, облечени в мръсните си дрехи, които сега изпълзяваха от някоя миша дупка. Чиновници, облечени в лъскавите си костюмчета, под които се подаваха бляскавите им часовници, всички спрели на 13:25, погледнах моя... бяха минали десет минути от тогава. Лекари, банкери, собственици на малки магазинчета. Всички, заедно, седяха и пиеха бира. Пиеха бира в градинките, по улицата. Даже хора, които не пиеха, сега се наливаха. Всички бяха различни, но толкова еднакви. Беше се получила една весела феерия на цветове, върху която се сипеше фонтан от бира.
Какъв е бил сънят? Така и не разбрах.Не работя....


сряда, 12 октомври 2011 г.

Циник


„Циник”

Сега разбрах, навън е пълно със циници
Но, знаете ли, що е туй?
Циник е той, а тя е с цици
За циците, циник е хуй.
...
И ето, ако ти отричаш всяка сричка
Веднага ставаш като тях
Циник без хуй, без цици пичка
„Голямо долно” и без повод смях
...
Циник ти стана, без морал и злато
В цинична дупчица заврян
За теб цинизма е богатство?!
Богатство, батенца са „ин и ян”
...
От тебе, язва ми излезе на стомаха
За тва седя си у дома
И гледам как ми руса кака маха
Циник си ти, а тя мома
...
Аз моля те, ти стой от мене по-далече
Нося на раменете си глава
От Антистеновци ми писна вече
За т’ва написах, аз това!
...