„Бяла птица”

„Бяла птица”

Чуството на всеки е познато,

времето различно е за теб

Мястото... навсякъде е, щом е лято,

Музиката в левия е джеб.

...

Хората избира си ги всеки

Някои остават си сами

Мислите ти стават все по-леки

И забравяш злободневните шеги.

...

Разговорът става по-приятен

Думите потичат кат’ река

Но грозно влиза шум, внезапен

Напомнящ на детето за града.

...

За хора, насадени със умора

Невиждали отдавна светлина

Бе важна тя, за тяхната природа

Но лесно я забравят те, сега.

...

И чуваш глас в града, омразен

Що само „Аз!” крещи

И виждаш му стомаха мазен

Изпълнен с хорските мечти

...

Там хората му стават по-далечни

Душите им покриват се със прах

И с кръв изпълват се очите млечни

Погълват ги тревоги, глъч и страх

...

Но литваме за малко към небето

Където се прокрадва светлина

И светва светлината, там където

Бе малката, закътана душа.

...

И смях изригва из гърдите,

Изпълнени догоре с плътен дим

В небето бяла птица пак прелита

И иска ни се, ей така....и ний да полетим!

***

„Мишчици”

„Мишчици”

Малка мишка из полето броди, малка мишка без права

Тя едничко е отроче, в таз прокълната земя

Мишчицата плахо крачи, пази тихо на властта

С уплах грижи отминава, търси дупката си тя.

.....

И когато, най-накрая, в дупката си се навре

Почва смела тя да става, почва силно да реве

Но ревът и не се чува никъде по таз земя

В дупката и той остава, само с мишчица една.

.......

Много страх е тя събрала, бродейки из тез земи

Трудно с грижите се справя, цели нощи тя не спи

Вечно дебнейки сокола, тя забравя за това

Че сама е господарка на обширната земя

......

Че безбройните мишленца могат да се съюзят

Да се хвърлят на сокола, в опит да го победят

Да отворят те широко, мъничките си врати

Та да чуят и орлите виковете ... „Стига,Спри!”

БИТ

БИТ

Те са навсякъде сега, седят в кресла или дивани

И газят те по пътя туй, що други с труд са им постлали

И не зачитат те онез, що простичък живот живеят

Те се надсмиват над това, що кара други да радеят.

.....

За грешките си съдят тез, що в пъклен огън са горели

За тях един протест, са думички...изписани върху табели

Те гледат свойта благодат и рядко сещат се за други

Да кажем, че живеят в ад, и нямат никави заслуги.

.....

Там няма дружба, смях, раздори... отдавна няма време за това

Тук всички някак са партньори, като във някаква игра.

И щом играеш я, добре си, но секнеш ли ... потъваш в прах

Докато пак не се замесиш в игра изпълнена със гняв.

......

Те рядко сблъскват се с бита, за тях е нещо долновидно

И всяка дума за това е с лека нотчица обидна

Но укор няма в тез слова, те нека чустват се свободни

Да се надсмиват над дела, покрити с кръв на млади роби.

.....

И тъй..играеш или не,.....това от теб зависи само

И ако играеш, по-добре търси приятелското рамо

И спомняй си за тоз Герой що с кръв платил е свободата

Която ти използваш днес, с която чешеш си устата.

Без име

Слагам тука аз начало на безименна творба

Тя за хора ще говори, победени без борба.

Тези хора много често се навъртат покрай мен

Пълнят ми главите с жалост, пошлост.... всеки божи ден.

…..

Всяка сутрин те надигат празна чаша със кафе

После без вода измиват, гнусно черните ръце

И с усмивка, пълна с гнили зъби, казват „Здрасти” на света

„Здрасти”, кресва им света обратно,... „Почвай работа сега!”

…..

И запретват те ръкави мръсни, със завързани очи

Водят разговори празни, със затворени усти

Раждат глупости безбройни, нейде в празната глава

Защо ти тях така наказа ... леличко Съдба

…..

Те прибират се доволни при покорната жена

Тя гощава ги без гозби, но с усмивка на уста

И живеят си безгрижно пак до следващият ден

В който всичко се повтаря, в който пак се срещат с мен

…..

До кога ли, аз се питам тези хора ще мълчат

Колко бича още могат, без ответ да понесат

И защо тез хора млади, скриват своето лице

Със ръцете пред очите, със замръзнало сърце.

…..

Отворете си очите, погледнете, отпушете своите усти

И крещете... да... крещете, докато ви заболи

Щото много време мина от онези времена

Във които друг налива разум в празната глава.