събота, 6 август 2016 г.

Дядо


Дядо ми си замина – не зная накъде точно е поел, но вече го няма. Все си мисля, че е тръгнал към Пуерто Рико. Не за друго, но цял живот все натам искаше да отиде. В очите му светваше един такъв пламък, леката гърбавина се опваше в стройна осанка на цигуларка и замахваше с двете ръце като матадор. Ей такъв беше дядо ми, но днес го няма... в Пуерто Рико е сигурно.

Виждам го – ей го насред тълпата пак се закача с някой дребосък. Я му каже, че се е изцапал и го перне по носа или пък вижда някоя баба и ѝ джафне като разгонена булонка. Голяма работа е дядо ми – страшен пич!

Може пък и другаде да е поел... знае ли човек. Дето се вика, той вече може да прави каквото си поиска. Никой и никъде не може да го намери, защото сега той е навсякъде. Може, ако реши, да отиде и да се раходи из Париж – градът на любовта – както му викаше. Да изпие едно кафе с приятели под звуците на акордеон в едно от онези малки кафенета, дето само местните си ги знаят и където кроасаните сутрин са толкова топли, че после нищо не може да ти развали настроението. Седи си там и си пийва от любимото си кафе. После си пали цигара и издиша право в Айфеловата кула.

Знае ли се, какво би му хрумнало на човек в такъв момент. Може и на село да е отишъл. Някоя крава така да му е прилипсвала, че директно да е хукнал право към нея, за да ѝ каже Мууууу. Той дядо ми без проблем, може и така да е решил. Ку-ку – той така си викаше сам. Аржентина, Бразилия, Еквадор – може да е навсякъде, може да е на някоя фиеста, може да гледа някое разцъфнало дърво с узрели мандарини или пък лимони. Разхожда се и се закача с лелята от ресторантчето с домашните пържени картофи и свеж хамон или пък с младата дама от цветарския магазин. Те пък, от своя страна, всеки път му отделят по 30 минути от времето си и така си върви дядо ми и си харчи дните. То, не че вече има значение – няма кой да му се меси...

Страшна работа е дядо ми, гледам представям си как е събрал тълпа от хора на същия тоя площад и ги забавлява. Той това си му беше номера – само му дай шанс и или ще ти изимитира целия военен марш само с уста и едно метално канче, или такива истории ще ти разкправя, че ще те заболи корема от смях. Жалко, че няма да може да ги чуеш от самия него, много щяха да ти харесат.


Казват, че човек живее толкова дълго, колкото време се помни, колкото време разказват историите му. Затова аз сега ще ви разкажа всичките истории, дето ги помня и в какъвто ред съм ги запомнил, за да може дядо повече време да си попътува из Южна Америка... или където там си реши. 

петък, 8 юли 2016 г.

Ако си мислите, че в някакво изкуство сте станали много добри и вече няма на какво да се научите, то знайте, че грешите.

Когато в Кушеловската галерия била изложена известната картина на Пол Деларош „Кромуел и трупът на Чарлс I“, възхитени зрители питали Павел Петрович Чистяков какво мисли за нея.
Той помълчал, погладил брадата си и ясно произнесъл следната дума: „Чемоданисто“ (куфаресто).

***
„Той имал огромно влияние върху художниците. Нямало случай, в който да не се произнесе ехидно, жестоко или с комично намръщване. Винаги използвал измислени от него думи: памучесто, кефарчесто – и някак си, всички го разбирали.
Понякога давал и съвети:
„Идете в Ермитажа: вижте Рембранд, Валаскес, Халс. Няма да ви навреди“
(Петър Гнедич „Книга за живота. Възпоменания“ 1855-1918. Грагмент за П.П.Чистяков).

***

Днес, на 5-и юли си струва да си спомним за невероятния руски художник, педагог и майстора на жанровата и портретната живопис – Павел Петрович Чистяков (5 юли 1832 – 11 ноември 1919).  
Най-добрите ученици на Чистяков са блестящите руски художници Василий Суриков, Иля Репин, Василий Поленов, Виктор Васнецов, Михаил Врубел, Виктор Борисос-Мусатов, Валентин Серов.

Павел Чистяков: „Това, че да учиш, е нещо скучно, е пълна глупост. Да учиш добре, означава да учиш с любов, а ако правиш нещо с любов, то няма как да ти е скучно.“, а в едно друго писмо към П.М.Третяков, той казва: „Струва ми се, че съм се родил със способността да обичам да се уча“.

А пък Виктор Васнецов казва: „Винаги съм си мечтал да съм ваш син.“
В едно друго свое писмо, Репин казва: Той е наш и единствен учител. И щастливци са тези, които той взима под крилото си. Превръщат се в негово семейство.


*
**
Суриков честичко повтарял любимата поговорка на Чистяков: „Всичко става лесно, особено когато го повториш сто пъти.“
***

Именно Павел Петрович вижда таланта на моя праотец Василий Суриков и предрича неговото светло бъдеще.
През 1875 година той пише на Поленов: „Имам тук един ученик Суриков, рядък екземпляр, пише много добре. Много съм щастлив, че го познавам. Вие, Репин и той сте бъдещето на русия“.
Суриков тогава е на 27 години и чак след няколко години ще нарисува най-значимите за него картини.
За Суриков, Чистяков допълва в друго писмо: „Нашите допотопни глупаци провалиха най-добрия ученик на академията. Скъсаха го, защото не успя да нарисува мазол. Не ми се говори, драги ми приятелю, не ми се говори. Само докато ти пиша това и ме заболява главата. Пълни кретени! Много ми е трудно да съм един от тях.“
(Чистяков към Поленов, декември 1875).
*
„Павел Петрович, не се интересуваше само от живопис, той обичаше музиката, пеенето, литературата, философията, религията, науката и даже спорта. Ако нещо му станеше интересно, той винаги се вглъбяваше в него, опитваше се да го научи, да го разбере. А щом успяваше да го разбере, веднага тичаше при познатите си и се опитваше да научи и тях.
(спомените на сина на Чистяков)
*
Павел Петрович за изкуството:
„Техниката – това е езикът на художника; развивайте я до съвършенство. Без нея вие никога няма да успеете да разкажете на хората за вашите преживявания, мечти и за видените от вас красоти“
„Няма нужда да се опитвате да напишете всичко дословно, точно както се е случило. Опитайте се да предадете онова чувство, което ви е накарало да го напишете.
 „Прави нещата по възможно най-добрия начин“
 „Ако си мислите, че в някакво изкуство сте станали много добри и вече няма на какво да се научите, то знайте, че грешите. И не само – трябва да наблегнете точно на тази част от знанията си.“
 „Ако пишете, пишете с цялата си душа и сърце, другото само ще дойде“
 „Да чувстваш, да знаеш и да можеш – това е изкуството“
 (Чистяков П.П. Писма. Записки. Спомени. 1832 – 1919. М „Изкуство“ 1953. Фрагмент“).
***



На снимките – картини на Чистяков и Иля Репин (1878):
1. «Боярышня Аннушка», 1870-е, Одесский художественный музей, Одесса, Украина.
2. «Джованнина, сидящая на подоконнике», 1864, Государственный Русский музей, Санкт-Петербург, Россия.
3. «Голова девушки в повязке. Этюд», 1874 Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
4. «Мальчик, играющий на скрипке», 1869 Государственный Русский музей, Санкт-Петербург, Россия
5. «Боярин», 1876, Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
6. Портрет девушки. Этюд. Пензенская картинная галерея, Пенза, Россия.
7. «Римский нищий», 1867. Государственная Третьяковская галерея, Москва, Россия.
8. «Джованнина», 1864. Научно-исследовательский музей при Российской Академии художеств, Санкт-Петербург, Россия.


(текст: Андрей Кончаловски, превод от руски: Георги Златков)


сряда, 11 май 2016 г.

Въпреки всичко

Невероятно бе колко голяма бе вероятността да се срещнат
…и въпреки всичко, не се.
И колко много неща можеха да си кажат
…и въпреки всичко, не си.
И разходките, които можеха да бъдат толкова красиви
…но въпреки всичко, не са.


Невероятно е, но въпреки всичко, не е.

петък, 27 ноември 2015 г.

Фрагменти от сборника на Д.С.Лихачов „Аз си спомням“ (превод от руски)

 „Мъдрост – това е принципност в съчетание с търпимост и вяра в разума, без да губиш способността да признаваш собствените си заблуждения. А разумът – той е колективна собственост на цялото човечество. Никой няма монопол над него. Никой няма правото да счита своето мнение за истина, а самият себе си за носител на правдата.“
***
 „Имаме нужда от „История на съвестта“ – все повече си мисля за това; и в това не влагам смисъл на някакво историческо изследване, а просто един сборник от произведения... Той може да даде отговор на много въпроси и ще се превърне (уверен съм) в философско, етическо и художествено явление. На мен много ми се иска в него да влезнат „Дяволски кукли“ на Лесков. Невероятно доказателство за това как худодожник може да се продаде за успех, да погуби своя талант. Та нали именно това наблюдаваме на всяка крачка. Не искам да посочвам имена на художници, но ако прочетат „Дяволски кукли“, те сами ще се разпознаят. И още ми се иска да видя издадена книгата на Енгелхард – в цялото си великолепие, с вкус, написана на издържан руски език, в която се разказва за проблемите на руското земеделие. Отношението към земята винаги си остава най-важното нещо в живота на човека, колкото и да не иска да го проумее той.“

„Хайде по-добре да помислим какво още можем да включим в сборника „Съвест“. Е, разбира се, няма как да минем без Хамлет и Доктор Живаго. И по отделно, и в една книга. А с романа на Пастернак можем да завършим серията. Сега отново се сещам за романа – есента е описана невероятно.
Между другото, авторът е бил запознат с чудото на раждането – от земята изведнъж се подава кълн... Когато нямал пари, Пастернак си направил градинка, за да не умре от глад. Но това е друга тема. Мислете, мислете какво още можем да включим в сборника, който ще стане задължителен за всяко мислещо същество. Ами, може например да включим „Изповеди“ на Августин. И може би нещо от Чехов – Архиерей, например?

Въпрос: „Степ“?

Д.Л. Да, разбира се и Степ. Задължително даже. И още „Обломов“. Този роман, също както и Хамлет и Доктор Живаго, всяко поколение разбира по свой си начин. И нека не забравяме Пушкин. Неговата лирика, която е пречупена през спомените – детство, юношество, младежки години и неизбежната самооценка.

Въпрос: И още – задължително Гогол...
***
Д.Л. Ето, че с вас направихме чернова на „История на съвестта“. Сега нека продължим с още съдържание.
В различни етапи от живота ми, винаги съм харесвал различни западни автори. Ту ми се причете Дикенс, ту Джойс, Пруст, Шекспир или Норууд. По-лесно ми е да изброя онези автори, които не ми се ще да препрочитам. Въпреки, че като цяло съм човек, който много обича да препрочита различни произведения. Да не говорим, че още дори не съм изброил философите, които обичам и чието мнение, понякога почти като на игра, споделям.
Че нали философските теории и светоусещане за мен са и естетическа ценност. Философите са художници и ние не трябва да се крием зад паравани от тях и техните мисли. Впрочем, този въпрос е много сложен – как да си спомняме философските концепции. Възразявайки и разграничавайки се от тях, ние се лишаваме от прекалено много.
***
Няма съмнение в това, че религията е явление на културата. Че многохилядната история на човечеството основно се е развивала в рамките на различна религия. Това касае морала, обичаите, обрядите, а също така и музиката, архитектурата, изобразителното и приложното изкуство. Затова изучаването на религията като културно явление е задължителна част от образованието на всеки човек. Обърнете внимание, че без основни познания по Стария и Новия завет, житиетата на светците, както и без знание на основните исторически лица и събития, няма да разберете нищо при посещението на повечето музеи за изобразително изкуство. Познаването на религията и особено религията на собствения народ са необходими за себеопознаването на човека и не са задължително свързано с вярата. Затова на учениците е нужно да се дават основни познания по митология и различните религии. Това трябва да се прави поне в часовете по история. А що се касае до уроци по вероизповедание и светоучение, то те трябва да се провеждат единствено в църковните храмове. Това е необходимо и в случаите, когато проповедничеството, милосърдието, възпитанието на нравствеността влизат в основите на религията (както например е християнството). Вярващите от всички религии трябва да предоставят на общностите си възможност да се занимават с добри дела – да правят приюти за бавноразвиващи се, стари и болни хора.
***
Страдащият и умиращ бог оправдава страданията на самия човек. В нравствено отношение това е много важно. Именно затова Осип Манделштам заявява, че съвременният човек трябва да бъде християнин. Защо именно християнин? Защото според него в съвременния свят само християни могат едновременно да  утешават и управляват страданието на човека. Именно да управляват – да не допускат един акт на страдание да повлече след себе си друг такъв и т.н. Едно наблюдение: хората, които са станали християни, много често са по-добри християн от тези, които са го получили по наследство. И това е обяснимо – тези, които са станали хриястияни са станали такива съзнателно. Християнството на Манделштам и Пастернак са примери за това. В тази връзка, искам само да засегна и Доктор живаго – според мен това произведение все още не е разбрано до край. И не съм сигурен, че ние сме в състояние изобщо да го разберем. Може би това е работа и привилегия на следващите поколения.  
***
Защо през цялото време ви говоря за ролята на хуманитарните науки и изкуството във възпитаването на интелигентността на младите? Това е много просто. Литературата, живопистта – въобще всички изкуства учат на жизнен опит. Те не само дават на човека шанс да преживее други животи, да мине през различни житейски ситуации, но и възвишават чувства в него, които иначе могат да закърнеят, позволяват му да забеляжи необикновеното в нещо обикновено, да забележи красотата на простите явления. Изкуствата ти дават достъп до чужди съзнания. – на други хора, други народи, други държави и красива природа. Хуманитарните изкуства възпитават естетически и етически. А освен всичко това, изкуствата развиват интуицията. Неслучайно велики учени са се увличали по музиката, живопистта и поезията.  
***
Няма да задълбавам в това що е то култура и интелигентност. Ще се спра на нещо, което ми се струва елементарно. Културата се основава на знание, макар че сама по себе си не представлява просто една голяма камара от знания. Човек може да знае много, но въпреки всичко това да не бъде културен. Културата е преди всичко резултат от знанията. Знания, които въпреки всичко осъзнават своята недостатъчност. В крайна сметка, колкото повече човек знае, толкова повече той разбира недостатъчността на своите знания.
***

Аз мисля, че когато човек достигне 80 години, той трябва да благодари на Живота. Поне аз имам много какво да му благодаря. Колко много хубави неща са ми се случили при все, че толкова хора са искали да ми сторят зло.
Живот! В какво необикновено време съм „посетил“ (Тютчев) своята родина. Видях всичките ѝ пагубни години, видях много хора на различна възраст, от различни социални прослойки, различни степени на образование, различни психологически типове – и такива, които наричаме светци, и такива, които са избивали хиляди хора. Виждал съм хора, които изпълняват присъди и такива, които понасят своите. И животът ме сложи на път, който все повече и повече водеше към жертвите, отколкото към техните палачи. Можех да направя нещо хубаво за другите. Можех да направя нещо хубаво за Древна Русия...“


(Фрагменти от сборника на Д.С.Лихачов „Аз си спомням“ 1990)
През ноевмри се празнуват 109 години от рождения ден на руския филолог, културолог, изкуствовед Димитри сергеевич Лихачов – 20.11.1906 до 30.09.1999)

На фотографията е академик Лихачов. Снимка: Дмитри Балтерманц

Превод от руски: Георги Златков

четвъртък, 27 август 2015 г.

Гласът





Когато Густав Обер – известният български тенор с немски произход – получи покана да пее в най-новата свръх-акустична зала, която незнайно защо бяха построили в Зимбабве, страх и въленение се разплискаха по дебеличкото му лице.

От една страна, това беше един невероятен шанс в кариерата му, защото от момента на построяването ?, буквално до преди един месец, в страната имаше военен режим, което предоставяше на тенора невероятната възможност да бъде първият тенор пял в тази зала.

А това, от което се притесняваше, беше, че докато се ровеше из обявите за домашна помощница, в един от вестиците, попадна на  статия, в която еди-кой-си учен от незнам-кой-си университет беше написал, че промяната на налягането, влияе неблагоприятно на гласните струни и при продължително излагане на по-ниско налягане, те могат да загубят до 17% от капацитета си.

Густав – един принципно образован човек, който хич даже не можеше лесно да бъде заблуден – незнайно защо така налапа тази статия, че нито един от колегите му, дори и личния му лекар, не успяха да премахнат съмненията му.

Тенорът, освен с това, че обичаше да си похапва, беше известен и с „леката“ си здравословна мания, граничеща с остра хипохондрия.

Следващите няколко дни, Густав трескаво се разхождаше от единия край на балкона си, чак до другия и обратно. Сновеше напред-назад, като куче пазач, така че даже врабчетата, които имаха гнездо в единия ъгъл на балкона, в отчаяние се нанесоха на съседната тераса.

Накрая, реши че една разходка по свежите пролетни улици, може и да разсее мислите в главата му. Излезе и се качи в аснасьора, тръгна да натиска копче номер 1, когато една обявя привлече вниманието му.

„Феникс „Застраховки за всичко и всички“, а по-долу тексът продължаваше: „Ние ще застраховаме това, което другите не могат.“.“

Идеално – помисли си Густав,  прибра се вкъщи, набра номера, но за съжаление отсреща му отговори запис на млада дама, която учтиво му обясни, че работното време на застрахователната фирма е от 9 до 10 сутринта, след което се чу „бииип“ и сигнал заето.

Густав не можеше да прецени дали гласът ? беше алт или по-скоро мецосопран и с нетърпение зачака следващия ден.

Вечерта мина неспокойно, баритонът постоянно се въртеше, гледаше часовника си и чакаше да стане 8. После стана, сякаш по команда, обръсна се, направи си чай и излезе. Посоченият на обявата адрес беше на няколко преки, така че след няма и 20 минути, той стигна до мястото.

Беше празно пространство между две високи къщи, което някой беше посипал с бял чакъл, а в средата на мястото (общо около 300 квадратни метра), седеше сива каравана с надпис „Феникс“ върху черна дъска.

Когато отвори входната врата на кабинета, вътре го посрещна приятната усмивка на млада жена, която каза „Здравейте“. Веднага разпозна гласа от телефонния секретар. Определено беше алт и то какъв!

-С какво да помогна? - попита отново тя.

-Видях обявата Ви – каза после той.
-Какво ще застраховате?
-Гласът си.
-Срещу кражба, загуба или повреда искате да го застраховате? - продължи алта, сякаш тук хората всеки ден влизаха да застраховат гласа си.
-Нека бъде и за трите.
-Застраховката само за България ли ще бъде или и за чужбина?
-И за чужбина, ще пътувам до Зимбабве, имам концерт там.
-Ок, ето, попълнете тези документи и ми ги подпишете.

Тенорът започна да попълва документите.

-А това, какво е?! - сепна се изведнъж той.

Момичето погледна въпросната бланка и каза:

-Ааааа, това е ново – оказва се, че в не-помня-точно-кой-университет, незнайно-кои-си-учени, направили опити с птици и се оказало, че има връзка между налягането и гласните струни. Един вид, че високото налягане е вредно за гласа... или беше ниското, ще ви излъжа. Та, затова при застраховка на глас, вече всеки подписва декларация, че ако пътува, застраховката му важи само в случай, че гласът пътува отделно. Директивата е от Европейския съюз – няма измъкване.
-Но как отделно?! - учудено попита баритонът.
-Просто гласът ви няма да пътува с вас, а с осигурен от нас превоз. И не се притеснявайте, откакто работя тук, не е ставал проблем.

Густав се успокои и се прибра вкъщи, разгледа за последен път застрахователната полица и я пъхна в чантичката за пътуване, заедно с документите. После облече домашните си дрехи и си чукна две сурови яйца в една стъклена чаша, седна на лап-топа си, отвори електронната поща и подтвърди присъствието си в Зимабве.

В деня на полета, Густав отиде на летището. Там го чакаха хората, които щяха да превозват гласа му, срещу който той получи разписка с входящ номер от един плешив служител и спокойно се качи на самолета си.

Полетът мина добре, но имаше и една лоша новина – багажът му беше изгубен някъде в Ню-Йорк. 

Той веднага грабна мобилния си телефон и набра застрахователната си фирма. Отсреща вдигна алтът.

-Застрахователна фирма Феникс, с какво  мога да помогна?

Густав, естествено, се опита да говори, но съвсем скоро се усети, че гласът му го няма.

-Ало? - продължи момичето.
-Ало, чувате ли ме? - и затвори.

Тогава Густав извади отново застрахователната си полица. В долния десен ъгъл видя с дребен шрифт написано „В случай, че гласът ви е изгубен, откраднат или повреден, моля използвайте автоматичното меню на номер“ и след това имаше изписан десетцифрен код.

От автоматичното меню, Густав избра „изгубен глас“, а след това му се наложи да натисне първо 4, после 9, 3, пак 3 и накрая 2 – за Зимбабве.

След няма и час, двама Зимбабвийци с малък джип, дойдоха на летището с табела М'Густав. После му предложиха да си избере глас от един каталог – временен, разбира се, успокоително уточниха те – докато се намери неговият. Предварително се извиниха, като казаха, че клонът на фирмата в Зимбабве е основан съвсем наскоро, буквално преди седмица и затова базата с гласове, с която разполагат, е малко бедна.

Тенорът не успя да намери дори близък до неговия и се примири с един баритон – бил на някакъв испанец, дето така и не си го потърсил, та тенорът-баритон се сдоби и с испански акцент. След което веднага се обади на директора на концертната зала, за да му съобщи за станалия инцидент. Директорът се оказа разбран човек и каза на Густав, че няма защо да се притеснява за нищо, дори можело да си отседне в подготвения за него хотел, единствено относно концерта – и дума не можело да става Густав да пее без тенора си, защото те вече си имали баритон, а и испанският му акцент бил прекалено смешен. Та, много се надявал гласът му да се намери.

Но, уви, гласът не се намери нито на следващия ден, нито на този след него, затова и концертът беше отменен. Организаторите обявиха, че ще продължат да търсят подходящ изпълнител. А застраховаелната фирма пое разноските по непредвидения престой на Густав в Зимбабве. Седмица след като се беше прибрал в България, му съобщиха, че вече няма никаква надежда гласът му да се намери, и го поканиха в офиса на фирмата, за да оформят документите.

Когато отново се озова пред малката каравана, Густав си пое въздух, решен да направи огромен скандал и влезе през вратата.

Още на първото изречение алтът каза:

-Какъв невероятен акцент, много ми харесва!


А няколко месеца по-късно, двамата се насладха на първия концерт в супер-акустичната зала в Зимабабве, на който всички бяха поразени от невероятния тенор на една млада американка, която се беше появила сякаш от нищото.











Черешов пай




-        Ако си планирал нещо наистина добре, няма как да не стане.  Затова ти отсега свиквай, че ще си адвокат, защото ти в това село няма да останеш, на тебе не ти отива, ти си млад, умен и способен, ти в града ще идеш.  – така каза баща ми, а после отиде да свърши нещо в градината.

Той по професия е строител. И с животните много добре се справя, ама по овошките, хич го няма. Затова сигурно и му бяха станали мания. Толкова, че когато козите на съседа преди две години наядоха половината дръвчета, баща ми спря да си говори с бай Киро и това е. А ние даже ограда между двете къщи нямаме.

Аз тогава се опитах да му кажа, че надали заради това дръвчетата не раждат, казах му, че може да е нещо с почвата и затова никой друг в селото да не гледа череши, ама на глава с пиян да излезеш е по-трудно, отколкото с радиото.


Като се върна от градината, каза че черешата тая година хич не била родила, затова той още отсега щял да вземе мерки и така ще се погрижел за тия дръвчета, че догодина всичките, ама всичките щели да дадат голяма реколта.

Баща ми не е с лек нрав и често не се съгласява за някакви неща с мен, особено по философски теми и за политика.

-        От тия неща, ти синко, нищо не разбираш, за тях опит трябва, трябва хубавичко да си се парнал, че после да знаеш да не посягаш към котлона. - такива му бяха философиите в живота.

Зимата си бях дошъл да ги видяс мама. Бях в сесия и реших, че ще мога спокойно да поуча, без никой да ме притеснява. Една сутрин, баща ми дойде и ме събуди в 6. Каза, че трябвало да се погрижим за дръвчетата още отсега.

-        Както когато се готвиш за олимпиада – там спортистите тренират цяла  година, за да са най-добри накрая. Дръвчетата ще са нашите спортисти, а ние ще сме техните треньори. А когато накрая стане време за бране, ще има толкова череши, че ще ядеш от любимия ти черешов пай до спускване!
-        Твоят любим черешов пай – поравих го аз, на което той се засмя.

Това си беше неговата шега. Започна, когато още като малък отказвах да ям черешов пай, той всеки път идваше с едно парче при мен и казваше:

-        Ето, от любимия ти черешов пай – а аз го поглеждах с досада и даже не му отговарях. А той всеки път се разсмиваше като малко дете.

Така и този път – смее се, а аз седя и го гледам тъпо.

-        Ще видиш – казва той – догодина тея череши ще бъдат толкова вкусни, че дори и ти ще проядеш черешов пай.

Е, да, ама на другия месец го удари инсултът и след него едната му ръка остана почти обездвижена.

Дойде пролетта. Баща ми не се подобряваше и ми се налагаше да пътувам все по-често, за да помагам на майка ми с грижите за къщата. А той всеки път като ме видеше и започваше да се ядосва, че съм дошъл.

-        Връщай се в университета – казваше той – всичко е част от плана. С мене така е трябвало да стане, а за тебе планът е друг, твоето бъдеще е в града.

Един ден пристигнах без да предупредя. Майка ми каза, че е отишъл в градината. Когато стигнах при него, го видях да стои подпрян на един бастун, а със здравата ръка да варосва дръвчетата. Отидох да му помогна, а той пак се ядоса, че си пропилявам бъдещето. Попитах го как са черешовите дръвчета и той поомекна.

-        Нали се грижихме за тях цяла зима, така като ги гледам, началото на юни, може точно за рождения ти ден да са готови.

После вечерта нещо му стана, той започна да трепери и припадна. Съвзе се бързо, но по-късно се оказа, че е било втори инсулт.

-        Нищо сериозно. - каза докторът, но по-малко трябва да се ядосва – а баща ми седи и ме сочи.

-        Как по-малко, като гледай го къде е, вместо да се учи за диплома, та човек да стане. А той си стои при селяните и това си е.

Накрая доктора ме дръпна встрани и каза, че колкото и да ми е трудно, по-добре да не идвам при баща си, защото ако се ядосал пак така, можело и да му е за последно.

Та, нямах много избор и така и направих – спрях да ходя на село. Само си пишех с мама. Питах я как е баща ми, как е къщата, а тя все ми викаше, че той стои при пустите си череши по цял ден, пее им говори им, съвсем се е побъркал. Иначе с къщата се оправяла, аз да не съм се безпокоял.

Сесията свърши края на май. Началото на юни ми се обади мама. Реших, че е объркала датата на рождения ми ден и ми звъни по-рано. А тя ми каза, че имала изненада за мен, но трябвало да се прибера вкъщи още утре, задължително. Опитваше се да звучи непринудена, но усетих възбуда в гласа ѝ.

Посрещнаха ме двамата. Баща ми изглеждаше по-добре отвсякога. Каза, че от няколко дни се чувствал много по-добре и предложи да се разходим пеша от гарата към вкъщи, а мама взе автобуса. По пътя ми каза, че каквото и да станело, аз да не се притеснявам, защото всичко върви според плана му.

-        Какъв план? - попитах аз. - но той просто се усмихна и продължи към вкъщи.

На следващата сутрин той почина – точно на рождения ми ден. Даже не почина, той просто не се събуди. И после – погребението. След края на церемонията, приятели на баща ми, както и знайни и незнайни за мен роднини, се събраха вкъщи, за да се погриждат мама да не бъде сама.

Имах чувството, че най-горното копче на ризата ми се приближава все повече и повече към врата, а ръцете ми бяха плувнали в пот, затова реших да отида в кухнята, където нямаше никой. Там отворих един от прозорците и се облегнах на кухненския плот. Усетих, че съм гладен, не бях слагал нищо в устата си откакто татко почина. Видях оставената тава, покрита с кърпа. Дръпнах кърпата и видях златисто-червеникъв черешов пай. Огледах се, нямаше никого – взех един нож и си отрязах парче. Трябва да призная, че ми хареса, беше велик.

Дъвчейки, чух вратата на кухнята да се отваря. Беше майка ми, приближи се към мен, видя отрязаното парче пай и пълните ѝ със сълзи очи се опънаха в усмивка.

-        Паят беше изненадата на баща ти за рождения ти ден.

Представих си го как влиза в стаята с пая в ръка и казва:

-        Ето го и любимият ти черешов пай! - сигурно вчера нямаше да го опитам.



 







събота, 7 март 2015 г.

Яйца



Като водещ на новините по националната телевизия, Том си имаше традиция – всяка вечер, след като се прибереше от работа, си сипваше едно голямо уиски без лед, сядаше пред огромния си телевизор и пускаше новините. Не защото не знаеше какво се е случило, просто много обичаше да наблюдава колегите от другите канали.

Вероятно и сега щеше да направи така, ако дистанционното мистериозно не беше изчезнало някъде. Потърси го на всички възможни места, до които стигаше без да му се налага да става, но там го нямаше.

Остави уискито, и отиде до телевизора, за да натисне малкото черно копче. Още преди да се е появила картината, чу гласа на репортер, който явно отразяваше поредното клане в Зимбабве:

-          Нови 2500 жертви взе кървавият режим на правителството само за една седмица. За съжаление, повечето от тях са жени и деца...

После се появява и той – млад мъж със сериозна физиономия и слушалка в ухото. Държи папка и чете статистически данни.

Числото 2500 се завъртя под краката на Том, после се качи на нощното шкафче, измяука и се шмугна под дивана, бутайки малката розова ваза, подарък от майка му. След малко двете светещи очи на котарака Дим се подадоха с лукав поглед изпод въпросния диван.

„2500.... два пъти повече от всичките ми приятели във Facebook.” – от това стомахът му се сви.

След толкова години в новините, си мислише, че отдавна е претръпнал. После си спомни, че просто цял ден не беше хапвал нищичко. Стана, изключи телевизора и тръгна към кухнята.

В хладилника намери няколко яйца и включи котлона, сложи тигана и разпльока яйцата отгоре. Точно когато беше забравил напълно, че има котка, нещо се сгромоляса, придружено с развълнуван мяукащ звук и черната пухена топка се залепи на прозореца, привлечена от група музиканти. Двама дебели циганина биеха на тъпан и малко барабанче, а третият, който, според Том им се явяваше нещо като шеф, така беше опънал един акордеон, че иначе леко дървеничкият водещ, забрави за многобройните жертви и весело си затананика в ритъм.

Реши да отвори прозореца, за да се чува още по-добре и в кухнята му влетяха един след друг няколко възгласа от типа на „Хайде да е честита малката принцеса, батко!” и „Жива и здрава да е, цял живот да ви радва!” – след което циганинът отново захващаше веселата, завъртяна мелодия.

„Колко хубава новина щеше да излезе от това!” – помисли си Том – и веднага пред очите му се появи сериозният репортер със слушалка в ухото, който сега се усмихваше и поглеждайки в папката си, казваше:

-          Без абсолютно никакви жертви, днес на бял свят се появи Ана. В нейна чест, цял оркестър не спря да свири в продължение на цели два часа. Хората от съседните жилищни сгради също са развълнувани – ето, можем да видим как на един от прозорците, млад господин и неговият котарак, с интерес наблюдават невероятното събитие. Нов живот, уважаеми зрители! Гледка, от която целият екип сме много развълнувани. Нека се отправим за въпроси към щастливия баща...


„Наистина е хубава новина” – помисли си Том – такава, която ще те накара да се усмихнеш пред телевизора. Трябва да има повече такива, дори ще бъде наистина страхотно, ако се направи цяла новинарска емисия само с добри новини!”

Мирисът на изгорели яйца, прекъсна революционната мисъл на Том и го върна в задимената му кухня. Той се хвърли към котлона и го изключи. Яйцата бяха станали на въглен. Вдигна нагорещения тиган и изхвърли всичко в боклука. От топлината, найлоновото пликче започна да се топи, от което в стаята се разнесе неприятна миризма. Том затвори капака на кошчето за боклук и го изнесе на терасата. Когато се обърна, видя гледащия го с интерес черен котарак. Отвори прозорците, за да се проветри малко, взе Дим на ръце и отиде в хола.
Реши да вечеря някъде навън. Поръча си яйца, а когато се прибра отново вкъщи, съвсем беше забравил за идеята си за добри новини.


Та, ако се чудите, защо и до ден днешен няма новинарска емисия само с добри новини, то определено голяма вина можем да стоварим върху изгорелите яйца на Том.