"Детски истории"

-         Мамо, мамо... виж кученце- каза Жорко.

Малкото кученце се беше свряло в ъгъла на градинката, изглеждаше стреснато.

В мига, в който Жорко се запъти към него, хиляди мисли започнаха да минават през малката му кучешка главичка. Чудеше се какво ли иска от него малкото русоляво момченце. Започна да се озърта, нямаше къде да избяга, а и нямаше защо да го прави. Преди два дена други такива момченца бяха дошли при майка му и бяха започнали да я ритат, ... ей така – без причина, тя се опита да им обясни, че има малко дете, но те не искаха да я слушат.

То беше успяло да се скрие. После намери майка си заспала, не мърдаше, а от децата нямаше и следа. Два дена седя и я чака да се събуди, а тя така и не стана. Не беше слагало залък в устата си, така че реши да се остави в ръцете съдбата.

-         Мамо, виж колко е сладко, може ли да го задържим?

-         Не може, Жорко, то си има майка, тя ще го търси.

-         Къде е?- наивно попита Жорко.

-         Сигурно е някъде наоколо, скоро ще се появи и ще го потърси.

-         Добре.

Майката не се появи... нито след малко, нито въобще. Жорко през цялото време си играеше с малкото пале. Нищо друго не го интересуваше. Говореше си с него, милваше го, дори го нахрани.

Когато видя колко лакомо изяде кроасана на детето й и колко немощно изглежда горкото животинче, майката на Жорко започна да се замисля. Когато тръгнаха да си ходят, Жорко пак се обърна към нея:

-         Мамо... то май си няма никого. Може ли да го взема, моля те?

Думите на детето й я трогнаха. Тя се огледа за майката, не я видя и каза:

-         Може, но трябва много да се грижиш за него.

-         Обещавам!

Жорко и Шаро, така го нарекоха, станаха най-добри приятели. Заедно се разхождаха, заедно помагаха в кухнята. Следващите три години минаха неусетно. Ходиха заедно на море, на планина, дори ходиха при бабата на Жорко.

Шаро много се зарадва да се запознае с бабата на най-добрия си приятел. Имаше да й разказва т-о-о-лкова много.

Цели три дена не спря да разказва истории. Разказваше ли, разказваше... Лаят му огласяше цялото село и всички много му се радваха.

После се прибраха в града и Жорко започна училище.

Един ден Шаро беше застанал пред входната врата. Седеше и чакаше Жорко да се върне от училище. Знаеше, че трябва да влезе всеки момент и цялата радост се беше насъбрала в кучешкото му сърчице. „Всеки момент... всеки момент”, повтаряше си Шаро... „Всеки момент”. Но Жорко не се прибра, нито веднага, нито след час, нито след два.

По едно време дойде майката на Жорко, тя държеше каишката, с която го разхождаха, „...за да не се стряскат старите хора”, така казваше Жорко. Той не разбираше какво става. Защо тя държеше каишката, а не Жорко.

Жорко се прибра късно, чак след новините.

„Здравей!”, излая Шаро.

Жорко не обърна особено внимание на Шаро. Той се затича към майка си:

-         Мамо, мамо... днес на рождения ден на Марто при мен дойде едно момиче и си говорихме през цялото време.

-         Така ли? За какво си говорихте?

-         За много неща. – Жорко се засрами малко. Малки червенини се появиха по малките му бузки.

Майката видя, че малкото й синче се притеснява. Реши да остави емоциите да отшумят.

-         Добре, утре ще ми разкажеш... а сега отивай да си измиеш зъбите и право в леглото!

-         Но мамо...

-         Няма мамо, хайде!- каза нежно, но в същото време много сериозно тя.

-         Добре...

В леглото вече го очакваше Шаро, седеше там и чакаше най-добрия си приятел. Той знаеше, че сега ще си легнат и дълго време ще си говорят. Жорко щеше да му разкаже за деня си, а той щеше да му разкаже за своя. После щеше да им се доспи.

Но този път всичко не стана така.

Жорко си легна и се обърна към едната страна на леглото и се замечта.

Шаро, тогава, започна да му разказва своя ден. Как днес го е чакал с нетърпение да се върне, за да излязат заедно и да се разтъпчат по познатите им пътеки, как той не е дошъл и как, тогава, са излезнали с майка му, и как...

-         Тихо Шаро, опитвам се да заспя!- изведнъж каза Жорко.

Шаро разбра, че Жорко е уморен и престана да му разказва. „Лека нощ”, каза за последно и положи глава в скута на детето.

На следващия ден Жоро се прибра навреме. Сложи набързо каишката на Шаро и го изведе. Шаро много се радваше, изскочи на двора, сякаш целият свят го гледаше и започна да търчи. „Хайде, приятелю, хайде, ела да си поиграем”, крещеше той.

Но Жоро не искаше да си играят. След десетина минутки Жоро викна:

-         Хайде Шаро, да си тръгваме.

„Защо”, изджавка Шаро, „Не ми се тръгва още, хайде да се разходим, да си поговорим, разкажи ми какво става с теб, как беше вчера на рождения ден?”

-         Хайде Шаро, няма цял ден да те чакам! – започна да се ядосва Жорко.

Веднага щом се прибра вкъщи, Жорко се запъти към телефона. Цял час не спря да си говори с някого.

„Хей, приятел, искаш ли да се изкъпем заедно, както едно време”, каза Шаро. Жорко не му обръщаше внимание, беше се съсредоточил изцяло в телефона.

„Какво ли толкова, пък, си говори с този апарат?”, питаше се Шаро.

Жорко започна все по-рядко да излиза с Шаро, когато излизаха, Шаро все не успяваше да разкаже всичко, което му се искаше и затова, все повече и повече, се стараеше да каже повече неща за по-малко време. Жорко започна да се дразни на това, че Шаро само лае.

-         Няма ли да престанеш да лаеш?!- кресна тогава той.

Двамата приятели започнаха да си говорят все по-малко и по-малко. На Шаро много му липсваха старите срещи, старите приключения, които си спретваха в малката палатка, насред стаята на Жорко. Спомняше си с умиление за прекрасното време, прекарано на толкова много и различни места. Чудеше се защо Жорко вече не иска да си говорят, да си играят...

Когато Жорко влезе в гимназия, Шаро вече беше свикнал с новия си приятел, с всичките му странности, с всичките му недостатъци. Беше разбрал, че с него ще се виждат все по-рядко и по-рядко. Че трябва да цени всяка тяхна среща, че това са единствените моменти, в които могат да са заедно, и че в живота на Жорко има и други хора. Той не харесваше всичките му познати, но не можеше нищо да направи по този въпрос.

Те спряха да деляха едно легло, на Шаро му купиха ново, „по-добро”, така му казаха. Веднъж на Шаро му доскуча и реши да отиде до леглото на Жорко, да си поговорят. Той го изгони.

-         Стига с тези детски истории, отивай на място!- каза му той.

Една вечер Жорко се прибра. Не каза на никого нищо. Отиде си директно в стаята. Там стоя много време. Шаро се зачуди какво ли се е случило и се отправи директно към стаята. Застана отпред.

„ Какво се е случило, приятелю?, попита Шаро. От стаята се чуваше лек хлип.

„Ей, Жорко, какво има?, продължаваше Шаро.

„Ей!”.

Чу се отваряне, Шаро влетя в стаята.

„Хей, приятелю”, весело каза Шаро. „Какво си се умърлушил?”

Жорко прегърна Шаро, разказа му за НЕЯ и как ТЯ е го е предала, и как ТОЙ, негов приятел, също го е излъгал, и как всички вече не са му приятели, и как му е останал само Шаро.

Шаро го изслуша, после го прегърна и както едно време заспаха сгушени в леглото на Жорко.

Жорко, естествено, бързо се сприятели с всички, с които се беше скарал, дрязгите на тази възраст минаваха бързо. Отново започна да разрежда разходките с Шаро, докато накрая всичко пак стана по старому.

Жоро тръгна по широкия свят, а Шаро стоеше винаги там – насреща. И всеки път щом се разделяха Шаро лаеше:

„Тук съм, приятелю!”