Миг

„Миг”

Когато случи се нещо прекрасно

Ти не оставай на място, лети

Лети, смей се, нека всички бъдат наясно

Че сбъдват се негде, нечии мечти.

....

И нека мигът ти остане за спомен,

Яростно него, ти нейде храни

Нека през радост, тъга и неволи

Угаснал, да грейне,... закътан встрани.

....

И го споделяй със който поискаш

Викай на воля, светъл бъди

Нека го помнят и другите хора

Нека си спомнят тез радостни дни.

....

И може би някога, нейде из времето,

Ти ще изровиш тоз малък товар

Който си пазил, макар че било е то

Склонно да прибере малкия си дар.

....

И ще изгрее слънце във мрака

Ще се лекуват с усмивки сълзи

Нека съдбата със зъби да трака

Ний не боим се.... щом него храним.

Треска

„Треска”

Уж, ден най-обикновен, а всичко променено

Си мислеше единият герой

А вторият се чудеше, как тъй изопачено

Бяха разбрали думичката „стой”

.......

Те бяха спрели насред пътя

Безмълвно, търсейки завоя за света

Към който той ги бе упътил

Във който, вярваха, че има светлина

.......

А той се смееше встрани от пътя

Застанал в сянката дебела, на върба

И нещо мътейки, той викаше „Аз мътя,

Аз мътя вашата реалност с простота.

.......

И тъй, безмълвно си стояха двамата,

Без да подозират за властта

Която ги упътваше директно в ямата

Догоре пълна с празнота.

......

И ето как, остана си денят спокоен

От никого необезпокоен

Но промени се мъничко героя

След толко тежки мисли, в празен ден.

....

И спря да мисли толкова за рутината

в която той го беше омотал

и сутрин,ставайки, замисляше се за нещата

наречени от някой "идеал".

****

„Политически настроения”

„Политически настроения”

С натегнати усмивки насред зима

С посърнали души насред калта

Стоят приятели двамина

Стоят и чакат гибелта.

.......

Тя трябваше да дойде скоро

Но те не знаеха кога

Тя бе наложена отгоре

Тя бе съпруга на властта.

.......

А хората като че не разбираха

Те грижеха се за спокойния живот

Те с всекидневните дела не спираха

А „властта” се смее: Ей го, моя роб!”

.......

Властта за хората се грижеше

Във златни люлки ги люля

Тя с песни нежно ги приспиваше

И тъй, заспа свирепата тълпа.

.....

Две малки точици с усмивки криви

Останаха да мръзнат сред снега

Лица спокойни, а очите диви

Те будни щяха да дочакат гибелта.

.

M...

М...

Мисли.. гласове.. постоянно се блъскат в главата ми. Като малки урагани, всеки сам по себе си слаб, но заедно...ох, боже.. заедно, направо непоносими. Дум-дум-дум!!!

Зная как да се отърва от тях. Всеки път когато седна да ги описвам, те сякаш изскачат от главата ми и стихват, започват да се подреждат в изречения и чак тогава думкането спира. Не за дълго, но все пак спира. Това е любимият ми момент, сега най-сетне чувам себе си, не онези, които така силно крещят и тряскат врати. Не... чувам само себе си.. и ми е добре.

Всичко, изглежда, е наред. Положението е овладяно. Гласовете са вече думи. Думите започват да се стремят към съвършенство и се получават странни изречения. Отделни, откъсечни...рано или късно и те ще придобият смисъл, но за сега са само изречения. Без плънка. Без насока. Седят си написани върху бял лист хартия и не ги интересува дали някой ще ги прочете или ще открие правописната грешка в едно от тях. Не... те ще си останат там, сами, докато някой не ги изхвърли. Дори тогава, на тях няма да им дреме...

Пишех, а ставах все по-самотен. Сякаш гласовете започваха да ми лиспват. Спрях и за момент си помислих, че всичко е било илюзия,гласовете, мислите... дали е възможно?

Тогава разбрах, че не става дума за мен или за теб. Те бяха главаната тема, а не ние. Ние само претендираме за важност. А те... о-о.. те винаги ще са живи, в един или друг вид. Ти решаваш, че няма да им обръщаш внимание?... ами ако пропуснеш нещо важно? Ами, ако, точно, днес те се смилят над теб и ти дадат отговор, който, дори, не знаеш, че ти трябва? Не можеш да ги пренебрегнеш. Те са по-силни. И дори когато си мислиш, че си овладял положението...БУМ... не си!

Тогава

Горещо е. Много е горещо. Добре че морето е на няколко хвърлея. Толкова е добре, че дори те мързи да се протегнеш към водата. Напълно си се разложил. Лежиш и мислиш. Не за нещо конкретно, а просто си мислиш. Добре е. Единственото, за което ти се налага да мислиш, е плажното масло.

Телефонът ти звъни. Звъни досадно. Не искаш да вдигаш. Знаеш, че всичко ще свърши. Няма как, вдигаш.

-Ало, там ли си?

-Да- за първи път през живота си чуваш Д и А да звучат, досущ, като Н и Е.

-Айде, идвай- казва гласът, който толкова ти се ще да не слушаш.

-Добре, подчинявайки се на главата ти, произнасят устните ти. А в главата ти кънти онова „Оставете ме на мира!”

Няма как, ще ти се наложи да отвориш очи, да изгасиш двигателя на колата, да загасиш фаровете, да се протегнеш към задната седалка за шал и ръкавици и да тръгнеш. Работа...