М...
Мисли.. гласове.. постоянно се блъскат в главата ми. Като малки урагани, всеки сам по себе си слаб, но заедно...ох, боже.. заедно, направо непоносими. Дум-дум-дум!!!
Зная как да се отърва от тях. Всеки път когато седна да ги описвам, те сякаш изскачат от главата ми и стихват, започват да се подреждат в изречения и чак тогава думкането спира. Не за дълго, но все пак спира. Това е любимият ми момент, сега най-сетне чувам себе си, не онези, които така силно крещят и тряскат врати. Не... чувам само себе си.. и ми е добре.
Всичко, изглежда, е наред. Положението е овладяно. Гласовете са вече думи. Думите започват да се стремят към съвършенство и се получават странни изречения. Отделни, откъсечни...рано или късно и те ще придобият смисъл, но за сега са само изречения. Без плънка. Без насока. Седят си написани върху бял лист хартия и не ги интересува дали някой ще ги прочете или ще открие правописната грешка в едно от тях. Не... те ще си останат там, сами, докато някой не ги изхвърли. Дори тогава, на тях няма да им дреме...
Пишех, а ставах все по-самотен. Сякаш гласовете започваха да ми лиспват. Спрях и за момент си помислих, че всичко е било илюзия,гласовете, мислите... дали е възможно?
Тогава разбрах, че не става дума за мен или за теб. Те бяха главаната тема, а не ние. Ние само претендираме за важност. А те... о-о.. те винаги ще са живи, в един или друг вид. Ти решаваш, че няма да им обръщаш внимание?... ами ако пропуснеш нещо важно? Ами, ако, точно, днес те се смилят над теб и ти дадат отговор, който, дори, не знаеш, че ти трябва? Не можеш да ги пренебрегнеш. Те са по-силни. И дори когато си мислиш, че си овладял положението...БУМ... не си!
