Защо ми трябваше да си купувам кафе с късмет точно преди партито – още не
зная. Но така или иначе – ето го и късмета: „Не се събирайте с шумни компании”
– егати късмета!
Качвам се по стълбите към партито, а той с мен, късметът ми – ходи след мен
и се опитва да ме спъне. Облечен е в някакви шарени дрехи, които ужасно
започват да ме дразнят .
Влизам, влиза и той, важно-важно, сякаш си е у дома. Оглеждам се, пълно е с
хора и е шумно. Не, че е изненада, де...все пак е парти – те какво са виновни
хората, че точно днес съм решил да си изтегля такъв късмет. На всичкото отгоре,
не виждам да има други късмети наоколо.
Нея виждам отдалеч, но не е сама. Все пак решавам и тръгвам натам, но Късметът ми
действа точно в този миг. Става, отива право към нея и грациозно подбутва
застаналия до нея мъж, който разлива чашата си върху жълтата ѝ лятна рокля.
Решавам, че с жените съм дотук и се отправям към кухнята, поне да хапна
нещо, преди да си тръгна. Оттам точно изваждат тортата със запалени свещички и
всички запяват Честит Рожден Ден, а Късметът ми, пък, решава, че това идеалният
момент да ми подложи крак. Падайки, повличам цялата торта с мен по пътя към
земята. След като се изправям. Единствената мисъл в главата ми е, че трябва
веднага да си тръгна от скапаното парти.
По пътя към входната врата се опитвам да избърша лекето от торта върху
блузата си. Качвам се в асансьора, а тя ме пита:
- Лош късмет, а?
Първо виждам жълтата лятна рокличка, а след това и петното от разлята
напитка върху нея. Накрая – усмивката ѝ.
- И аз не извадих добър късмет... – казва усмивката и се разширява
още повече.
Разсмивам се и тръгваме надолу. След половин час се разхождаме заедно по
тъмните градски улици – тя, аз и Късметът.
