„Коледен дух”

Когато усети първите удари от секирата на Рашо Дървото, цялата тъга на света се събра в малките й свити иглички. Започна, безсилна, да се мята: наляво- надясно, но не успя да се спаси. Наоколо се бяха насъбрали много други, но никоя не се застъпи за нея. Седяха кротички и извъртаха поглед, те също бяха свили малките си иглички, но не от болка, а защото не искаха да слушат стенанията й.

Тя отвори очи чак в отрупаното с елхички ремарке на Рашо и веднага разбра – беше истина! Да, наистина!

Легендата гласеше, че когато малките елхички биват отсичани, тогава малките им душички успяват, благодарение на коледния дух, да останат живи до Коледа.

За първи път успяваше да види толкова голяма част от гората, всичко наоколо беше ново за нея: и малките брезички, за които само беше слушала и вековните букове. С нетърпение чакаше и града. По коледа бил украсен със светещи топки...

Някога група синигерчета беше кацнала отгоре й. Бяха започнали да клюкарстват за него. Ах, колко щастлива се чувстваше тогава тя! Слушаше за колите, за влака под земята, за странните същества, които понякога са добри, а друг път, пък, ставали лоши. Никога не можело да разчиташ на тях, „хора” – така ги наричаха. Чакаше да види и реката – леле, колко чакаше да види реката. Синигерчетата бяха разправяли, че в реката имало птици, които плуват и понякога даже ти махат за здрасти.

Когато камионът на Рашо Дървото спря, тя седеше спотаила дъх и чакаше, чакаше приключението й да започне. Усети грубата му лапа върху стеблото си. После полетя към земята, там постоя няколко минутки, после усети как Рашо й заби две кръстосани пръчки в стеблото и застана изправена. Огледа се, наоколо бяха застанали някои от нейните приятелки от гората.

Три часа по-късно още си седеше на все същото място. Започна да се притеснява, защото искаше да разгледа толкова много места из града, а до края на Коледната магия оставаше един ден. Искаше й се час по-скоро да започнат обиколката и накрая да стигнат до реката, където щяха да видят плуващите птици.

Разни хора минаваха покрай нея, оглеждаха я, после взимаха някоя от съседките й. Малката елхичка дори не предполагаше, че ако до края на деня някой не я купеше, Рашо щеше да я изхвърли в задния си двор, където с една малка клечица щеше да си устрои коледна клада, както правеше всяка година с елхичките, които не успяваше да продаде. Не знаеше, че ако никой не я купи, никога нямаше да види нито плуващите птици, нито каквото и да било друго, освен задния двор на Рашо Дървото.

            Рашо потърка ръце, преброи печалбата, погледна към часовника си и започна да мята, една подир друга, елхичките в ремаркето. Тя не разбираше какво става, защо бяха прекарали цял ден без да се разходят, без да видят нищо и сега...

Пътят към Рашовата къща минаваше през една малка брезова горичка. Там белите стройни дами гледаха към малките елхички и плачеха. Знаеха какво следва...

Рашо започна да разтоварва елхичките в двора си. Натрупа ги една върху друга и бръкна в джоба си за запалка. Нямаше. Налагаше се да отиде до къщата. Влезе и я взе, беше на перваза на прозореца. С бавни крачки стигна до натрупаните, нищо не подозиращи дръвчета, клекна при най-долната елха и щракна със запалката.

-         Рашо-о-о? Там ли си бе?- чу се вик.

Викът идваше иззад оградата. Беше Ванката, съседът.

-         Рашо-о-о! Там ли си бре?

-         Тук съм, бе! Стига вика!

-         Рашо, весела Коледа, съседе!

-         Весела и на теб!

-         А бе, виж сега, обещах днес на жената, че ще й взема дръвче за коледа, ала не успях. Да ти се намира едно в повече?

-         Имам, чакай ше ти дам.

-         Е-е-е-е, спасяваш ме, брат!

-         Нямаш ядове...

Толкова й стана приятно, когато Рашовата десница се стовари отгоре й. Понесе се във въздуха, като малките синигерчета, но бързо се строполи от другата страна на стобора. Там я грабна Ванката и я понесе към съседния двор. На вратата я посрещнаха две хлапета, които веднага извадиха два пълни със играчки кашона и започнаха да я кичат. Малко я беше гъдел, когато малките ръчички шареха по цялото й тяло, но тя беше щастлива. Когато приключиха и тя се погледна в огледалото, не можеше да повярва на очите си, наистина беше красива, цялата светеше, а звездата на главата й сияеше. Синигерчетата не бяха лъгали.

            Вечерта цялото семейство вечеряха заедно и я гледаха.

-         Мамо, мамо, нали е красива?- питаха те.

-         Да, очарователна е!- отвръщаше им тя.

Вечерта децата си легнаха. Ванката дойде последен при нея, клекна, погледна я в очите и сложи някакви неща в краката й. Бяха подаръци.

-         Мерси...- прошепна елхичката.

"Крадци"

История 1

(кражбата)

Хасан и Орхан отдавна бяха в бизнеса с взимане и отдаване под наем на чужди вещи. С други думи- крадяха! Подвизаваха се из центъра. Търсеха апартаменти на самотни старци, та да не би да налетят на някого. Бяха умни, никога не влизаха някъде без да проверят навиците на човека. Така и този път...

Хасан беше мършав, а Орхан наопаки – дебел. Двамата заедно бяха като от филм.

От една седмица наблюдаваха дядо Иван. Той беше на около 75 години, но все още в разсъдъка си. Всеки ден си имаше установен график. Събуждаше се някъде около 7-8. Ставаше, отиваше до кенефа, пускаше една вода, после се отправяше към кухнята.

Две филии с масло и нарязан кренвирш отгоре. Това закусваше, вече над 40 години. После си пускаше музикалния канал.

На обед, точно в 12, излизаше до „Тропс” къщата. Там си взимаше нещо за хапване. Отиваше в някой близък парк и обядваше на някоя пейка!

            Точно в 12:30 Хасан застана пред вратата на стареца. Орхан чакаше долу. Беше стиснал здраво в ръка един телефон и ако нещо тръгнеше накриво, веднага щеше да звънне на Хасан да се изпарява. Нищо неочакванo не се случи. Хасан влезе вътре. Старецът не притежаваше много неща. Едно старо телевизорче в кухнята и още един, по-голям, в хола. Една стара печка „Раховец” и малко тостерче. Пари и ценности нямаше. Единствената ценност в къщата бяха двата музикални инструмента – една цигулка и един акордеон.

-         К’во си зел, бе?!

-         Трай и давай да си тръгваме!- отсече Хасан.

-         А бе, ти луд ли си?!- продължаваше Орхан

-         Батенце, дай да се махаме от квартала, че ей сега, ако ни фанат ченгетата..

-         Ти си луд, бе!

-         Ей, мангал, дай да се махаме, имам идея!

История 2

(любовта)

            Бяха заедно от много години, дори бяха спрели да ги броят. Разхождаха се из главните улици на града.

Зима. Хората бързат да се приберат по домовете си, а те... те се наслаждават на нея, на зимата!

Говореха си за миналите дни. Бяха заедно от толкова години, че бяха преговорили повечето въпроси, бяха си разказали всички истории и сега просто споделяха ежедневните си наблюденията. Спокойно, както зимата настъпваше. Лека-полека. Ден, подир ден!

От последната му шега, тя се беше натъжила. Беше му се разсърдила, но така – за малко. Щеше да й мине и тя щеше да му каже какъв идиот е понякога. Тогава бяха привлечени от невероятно изпълнение. Някъде, някой свиреше. Свиреше така зашеметяващо, че тя загуби мисъл!

-         Колко красиво..- въздъхна тя.

-         Като теб- опита се да запише червена точка той.

-         Мя-мя-мя- изпародира го тя.

-         Добре, де...добре.

Продължиха към музиката. Тя щеше да му прости, а той щеше да я обича още повече.

Видяха ги отдалеч. Седяха на ъгъла на улицата. Свиреха омайно. Двама, единият на цигулка, а другият на акордеон. Една колона усилваше звука..

Покрай тях минаваха бързащи хора, пускаха стотинки, а те двамата стояха. Наслаждаваха се. Обичаха се. Нищо не можеше да застане между тях.

Музиката ги пазеше!  

История 3

(в управлението)

-         Какво са ви взели?

-         Само цигулка и акордеон!- с треперещ глас им каза дядо Иван.

-         Добре, ще трябва да ги опишете.

-         Е, какво има да описвам, цигулка и акордеон.

-         Каква марка са, колко струват...

-         Нищо не струват, счупени са. И двете!- само спомен...

-         Как се казваш, младежо?!- обърна се дядо Иван към следователя?

-         Йовко.

-         Виж сега Йовко- започна старецът- не ме е грижа, ни за цигулката, ни за акордеона, стига да не ги изхвърлят някъде, ако някой ги ползва- мед на сърце ще ми капе! Страх ме е, че у дома са влизали.

-         Няма какво да се направи, дядо... където искат, там си и влизат!

-         Живи и здрави да са, синко... живи и здрави!

История 4

(решението)

Толкова романтичен момент, че Йовко не можеше да реши какво да направи. Той беше следовател от много време. Знаеше, че престъпниците рядко се променят. Но не можеше да вземе никакво решение.

От една страна тя – седи и слуша, потънала в захлас, простила му всички обиди, даряваща му цялата си любов. Пленена от тези невероятни артисти.

От другата страна те – Орхан и Хасан, седят и свирят, по-скоро играят нелош театър, тъй като инструментите са счупени и всичко е на запис, но това го знае само той и дядо Иван, а пък те пълнят душите на хората из целия квартал!

-         Все пак е някакъв вид изкуство- отрони, без да иска, той.

-         Прекрасно е..- въздъхна тя.