„Мамо,татко....”
Точно допушвам джойнта на прозореца, влизам в стаята, решен да дочета последните две глави на „Майстора и Маргарита” , искрено ми се ще да довърша книгата, защото ми е влезнала под кожата. Хвърлям финален, почти машинален, поглед към долната дясна част на монитора на лап-топа си и виждам, че на скайпа ми има флагче. По принцип нямам нищо против да проведа един бърз, неангажиращ чат, но днес, точно, е денят в който са ми спрели телефона и цял ден съм се отдал изцяло на себе си и някак си това флагче ме натовари. Реших да „затворя” скайпа, надали беше нещо важно така или иначе. Припомням си една мисъл, дошла ми вчера вечерта някъде между предпоследния джойнт и последната бира в парка. Мисъл, за която, най-вероятно, ако не се бях сетил в този определен момент, щях да забравя и никога повече да не се сетя. Веднага отварям нов уърдовски документ и сядам, за да може мисълта да не изчезне, както и се е появила. То дори не е и мисъл, а едно най-обикновено изречение- „Мамо, не съм апатичен и необщителен, просто съм се разбил супер много и в момента не мога да водя адекватен разговор. Ей сега ще отвроря хладилника и ще хапна една филия с лютеница с конфитюр, ше пийна малко водица и после може да поговорим, ок?”-е това което ми се ще да кажа. А това, което излиза от устата ми е-„Малко съм уморен, ще си лягам”.
Оттук и големият въпрос- дали да не обясня на родителските тела що е туй марихуана и какъв е ефектът от нея. А може дори и да им покажа. С тези мисли хващам книгата и започвам да я завършвам.
На следващият ден съм канен в нашите заедно с приятелката ми. Те са някъде в провинцията и ние отиваме час по-рано, да се настроим. Влизаме в апартамента, аз повивам здраво чаделче, пускаме някаква фънкарийка и излизаме на терасата да пушим. Тя отива до кенефа и аз се замислям за това, как съм си махнал главицата и как нашите ще пристигнат след по-малко от час. Замислям се за това как, ако това не бяха родители, а приятели, то тогава въобще нямаше да съм толкова притеснен.
Отивам до бившата си детска стая и бъркам в едно от чекмеджетата, където зная, че съм оставил визин.Капвам няколко капки и отивам да си мия ръцете. Искам успешно да прикрия всички следи от пафкането, за да сме готови да посрещнем мама и татко. Тъкмо тръгвам да оставям визина обратно в шкафа и чувам как влиза ключ в ключалката. Вратата леко се отваря и влиза баща ми, последван от майка ми. Нашите се прибират. Ако те знаеха, че пуша, то ситуацията би се развила така:
- Е, пак ли сте се напушили бе- казва мама, поглеждайки очите на приятелката ми.
- Ами, да-разсмивайки се казвам аз и се прегръщам с нея.
- Е, не можахте ли поне да изчакате и нас- казва баща ми.
- Спокойно, баща ми, има още, само трябва да се свие- казвам аз.
Но в действителност нещата се развиват коренно различно:
С леко разтреперана ръка закопчавам задния джоб на панталонките, та да не би да изпадне запалката. Сещам се, че визина е бил на друго място, от което кръвта ми нахлува директно в главата, а и джайнта си е доста силен, та съм и малко поразвълнуван. Тръгвам да прегръщам майка си, ала осъзнавам, че мириша на коз и решавам, че, може би, идеята не е толкова добра. Приятелката ми дори не е успяла да си капне визин, гледа през силно присвити оченца и е опънала здрава усмивка, къде от джойнт, къде от притеснение.
Става ми малко смешно и за момент се отпускам. В крайна сметка не е първият, нито ще е последният, път в който отивам напушен вкъщи. Заедно с майка ми отнасяме храната към кухнята. Взели са китайско. За съжаление един от ефектите на тревата не мога да прикрия- ужасно съм гладен и въобще не ми се чака докато се сложи масата, та взимам една вилица, нагласям найлоновото пликче така, че да ми е удобно да хапвам и се захващам с ориза.
- Престани да се храниш като дивак- захваща майка ми. Не е доволна.
- мхм...- казвам аз и продължавам да нагъвам ориз със зеленчуци.
- изчакай докато се сложи масата- продължава майка ми.
- мхм,мхмхм.....- продължавам да я успокоявам аз.
Така лека-полека нещата тръгват към скандал. Разбирам я. Седя аз и нагъвам, с хитро присвити очички и лукава усмивка, ориза като невидял.
А, ако мама знаеше, че пуша това което трябваше да кажа е просто:
- Съжалявам, мамо, просто съм се напушил и ме е хванал глада.
- А-а-а, ок, няма проблеми- казва мама, само гледай да оставиш и за другите.
След вечеря сядаме за малко да поговорим, да се повидим. Не съм ги виждал от доста време. Коза вече започва да пуска и умората и цикъла започват да ме налягат лека, полека.
- Защо сте толкова уморени- пита баща ми- да не сте копали на нивата цял ден?
- Ами...то... днес доста походихме- лъжа аз. Всъщност сме станали към четири на обяд, след сцепваща вечер в парка. След това сме се довлекли до апартамента на нашите. Пафкали сме два пъти по пътя.
- И къде?- пита майка ми. Продължавайки безсмисления разговор.
А аз си мисля само как би могла да протече вечерта.
След като на влизане пушваме с майка ми и баща ми, си взимаме по една бира, омитаме набързо китайското,разказваме си всичко за което се сетим, започваме да се поуморяваме, излизаме на терасата да пафнем още един джойнт, забелязваме колко е прекрасна вечерта, как леко, леко се поклаща огромната върба пред нас, става ни малко студено, взлизаме вътре и се просваме пред плазмата да погледаме някоя комедийка.
„Мамо,татко, аз пуша джойнт!”
Г.З
