Непознати

Той затръшна вратата. Беше се уморил, излезе и тръгна. Не обръщаше внимание на топлата есенна вечер, не видя и пълната луна, пропусна песните на заминаващите си птици. Нищо не можеше да го успокои.

Вървеше бързо, задъхан, мислите се блъскаха една в друга. Защо, защо беше нужно всичко да бъде толкова трудно.

Видя малката павирана уличка. Ако не беше толкова замислен, може би, щеше да види и тъжния уличен фенер, и спусналия се от къщата бръшлян.

Тръгна по нея, вървя до самия и край. После продължи по стръмната пътечка, която, като че ли, водеше до самия край на света. Кафявите склонове не го притесняваха, та той дори не ги забеляза. Чу се вятърът, чу се и морето. Знаеше, че скоро ще го види. Лека тръпка премина по тялото му и след това го видя, в цялата му прелест – то, морето! И една мъничка пейка.  

Седна на нея. Всичко беше трудно, всяко едно действие водеше до друго такова и краят не се виждаше. Нямаше време за почивка. Не успяваше да смогне с всичко, уморяваше се. Беше започнал да забравя, за приятели, за празници, за работа, за любимите си хора...

След това изправи поглед и го видя, то седеше там... колко ли време седеше вече? Години, десетки, стотици, хиляди, милиони... Дали забравяше, или помнеше всичко? Не го ли болеше от всичките тези спомени? Стоеше, понякога бурно, друг път спокойно, чакащо нещо да се случи, или напротив– без никакви очаквания.

Главата му щеше да гръмне. Защо, защо всичко това и защо сега, защо на него и защо, защо...?

В безсилието си, той погледна към самотната пейка, чакаща него толкова години, извади от джоба си малкото черно моливче и написа „защо?”.

...

Малкото кожено кълбо се търкулна по стръмната уличка, Боби се опита да го стигне, но не успя. То започна да се търкаля надолу по склона, към самото море. Боби се затича след него. В последния момент топката се спря в една изтърбушена пейка. Седяща си просто там, насред нищото. Боби се наведе, взе топката и реши да си почине. Седна на пейката и се вгледа към морето. Колко беше хубаво! Тихо, спокойно, без никакви вълни, абсолютно огледало. Душата на Боби се огледа в него. Тя беше млада, тръпнеща, очакваща нови неща, неща различни и забавни.

Поседя няколко минути, а после младото му сърчице тръпна и Боби скочи. Тогава видя черния надпис на пейката – „защо?”, Боби се засмя, извади маркер от джоба на панталонките си и написа: „Какво?”

...

Като в сън излезе от входната врата, още чуваше безкрайните въпроси, блъскащи се в стените и отекващи в коридора. Мъглата се разсейваше постепенно, видя паважа, видя стръмната улица, видя малката пейка, видя морето, вълните.

Седна и се вгледа отново. Луната беше започнала да се смалява, той се чувстваше по същия начин. Смаляваше се, смаляваше се пред приятели, пред колеги, пред всичко и всички, искаше му се съвсем да изчезне и да потъне в празнотата на бялото... или черното– нямаше никакво значение.

Но той знаеше, знаеше, че скоро всичко ще приключи, всичко щеше да стане бяло... или черно– нямаше никакво значение. Тогава видя надписа.

„Какво?” Какво ли? Как така какво? Погледа му се замъгли, краката му се разтрепереха, ръцете му се стиснаха в юмруци и малка сълзица се спусна към стиснатите устни.

„Толкова много неща!” се блъскаше в главата му, „толкова много неща!”.

Вълните, като тежки ръце се стоварваха върху каменните барабани. Вятърът се носеше, като нежна цигулка във въздуха. Ръцете му трепереха. Не можеше да се сдържа, цялото му лице се беше обсипало в сълзи, а немощната му ръка, с разкривени букви написа: „Толкова много неща...”

...

Боби пак си подритваше кожената топка, беше края на есента, та не беше останал никой от приятелите му. Всички си бяха заминали, е... то и той скоро щеше да си тръгне, ама му оставаше още една седмица. Морето пак се беше успокоило и той реши да се разходи до изоставената пейка. Взе топката в ръце и започна да слиза по стръмната пътечка. Веднага видя новия надпис. Боби се зарадва, на минутата извади маркера и седна на пейката. Не го впечатлиха нито огромните ята щъркели, нито гладкото море. Беше си намерил приятел.

„Че това е страхотно!”, написа Боби. Той толкова си мечтаеше да му се случат „толкова много неща”. След това с усмивка седна и погледна морето. То му се усмихваше също.

...

Измина една седмица. Боби ходеше всеки ден до малката пейка и всеки ден намираше нов надпис на нея.

Днес следобед трябваше да си ходи. Излезе за последен път. Отиваше да се сбогува с морето, в едната си ръка беше хванал кожената топка и вървеше по склона. Подхвърли я във въздуха, но не успя да я хване. Топката се понесе надолу и се спря при пейката. За първи път виждаше друг човек да седи на нея, изглеждаше щастлив. Боби се приближи, взе топката и седна до него. Минутите летяха, като птиците, отлитащи на юг. Двамата съзерцаваха морето, спокойно, отдадено на мига, без никакви очаквания, без предразсъдъци, без черно и без бяло. Просто очакващо следващия ден.

След това мъжът си тръгна. Боби остана още няколко минути. Погледна към самотната пейка, застанала с лице към необятното море. Беше се появил нов надпис:

„Благодаря, приятелю!”

"Детски истории"

-         Мамо, мамо... виж кученце- каза Жорко.

Малкото кученце се беше свряло в ъгъла на градинката, изглеждаше стреснато.

В мига, в който Жорко се запъти към него, хиляди мисли започнаха да минават през малката му кучешка главичка. Чудеше се какво ли иска от него малкото русоляво момченце. Започна да се озърта, нямаше къде да избяга, а и нямаше защо да го прави. Преди два дена други такива момченца бяха дошли при майка му и бяха започнали да я ритат, ... ей така – без причина, тя се опита да им обясни, че има малко дете, но те не искаха да я слушат.

То беше успяло да се скрие. После намери майка си заспала, не мърдаше, а от децата нямаше и следа. Два дена седя и я чака да се събуди, а тя така и не стана. Не беше слагало залък в устата си, така че реши да се остави в ръцете съдбата.

-         Мамо, виж колко е сладко, може ли да го задържим?

-         Не може, Жорко, то си има майка, тя ще го търси.

-         Къде е?- наивно попита Жорко.

-         Сигурно е някъде наоколо, скоро ще се появи и ще го потърси.

-         Добре.

Майката не се появи... нито след малко, нито въобще. Жорко през цялото време си играеше с малкото пале. Нищо друго не го интересуваше. Говореше си с него, милваше го, дори го нахрани.

Когато видя колко лакомо изяде кроасана на детето й и колко немощно изглежда горкото животинче, майката на Жорко започна да се замисля. Когато тръгнаха да си ходят, Жорко пак се обърна към нея:

-         Мамо... то май си няма никого. Може ли да го взема, моля те?

Думите на детето й я трогнаха. Тя се огледа за майката, не я видя и каза:

-         Може, но трябва много да се грижиш за него.

-         Обещавам!

Жорко и Шаро, така го нарекоха, станаха най-добри приятели. Заедно се разхождаха, заедно помагаха в кухнята. Следващите три години минаха неусетно. Ходиха заедно на море, на планина, дори ходиха при бабата на Жорко.

Шаро много се зарадва да се запознае с бабата на най-добрия си приятел. Имаше да й разказва т-о-о-лкова много.

Цели три дена не спря да разказва истории. Разказваше ли, разказваше... Лаят му огласяше цялото село и всички много му се радваха.

После се прибраха в града и Жорко започна училище.

Един ден Шаро беше застанал пред входната врата. Седеше и чакаше Жорко да се върне от училище. Знаеше, че трябва да влезе всеки момент и цялата радост се беше насъбрала в кучешкото му сърчице. „Всеки момент... всеки момент”, повтаряше си Шаро... „Всеки момент”. Но Жорко не се прибра, нито веднага, нито след час, нито след два.

По едно време дойде майката на Жорко, тя държеше каишката, с която го разхождаха, „...за да не се стряскат старите хора”, така казваше Жорко. Той не разбираше какво става. Защо тя държеше каишката, а не Жорко.

Жорко се прибра късно, чак след новините.

„Здравей!”, излая Шаро.

Жорко не обърна особено внимание на Шаро. Той се затича към майка си:

-         Мамо, мамо... днес на рождения ден на Марто при мен дойде едно момиче и си говорихме през цялото време.

-         Така ли? За какво си говорихте?

-         За много неща. – Жорко се засрами малко. Малки червенини се появиха по малките му бузки.

Майката видя, че малкото й синче се притеснява. Реши да остави емоциите да отшумят.

-         Добре, утре ще ми разкажеш... а сега отивай да си измиеш зъбите и право в леглото!

-         Но мамо...

-         Няма мамо, хайде!- каза нежно, но в същото време много сериозно тя.

-         Добре...

В леглото вече го очакваше Шаро, седеше там и чакаше най-добрия си приятел. Той знаеше, че сега ще си легнат и дълго време ще си говорят. Жорко щеше да му разкаже за деня си, а той щеше да му разкаже за своя. После щеше да им се доспи.

Но този път всичко не стана така.

Жорко си легна и се обърна към едната страна на леглото и се замечта.

Шаро, тогава, започна да му разказва своя ден. Как днес го е чакал с нетърпение да се върне, за да излязат заедно и да се разтъпчат по познатите им пътеки, как той не е дошъл и как, тогава, са излезнали с майка му, и как...

-         Тихо Шаро, опитвам се да заспя!- изведнъж каза Жорко.

Шаро разбра, че Жорко е уморен и престана да му разказва. „Лека нощ”, каза за последно и положи глава в скута на детето.

На следващия ден Жоро се прибра навреме. Сложи набързо каишката на Шаро и го изведе. Шаро много се радваше, изскочи на двора, сякаш целият свят го гледаше и започна да търчи. „Хайде, приятелю, хайде, ела да си поиграем”, крещеше той.

Но Жоро не искаше да си играят. След десетина минутки Жоро викна:

-         Хайде Шаро, да си тръгваме.

„Защо”, изджавка Шаро, „Не ми се тръгва още, хайде да се разходим, да си поговорим, разкажи ми какво става с теб, как беше вчера на рождения ден?”

-         Хайде Шаро, няма цял ден да те чакам! – започна да се ядосва Жорко.

Веднага щом се прибра вкъщи, Жорко се запъти към телефона. Цял час не спря да си говори с някого.

„Хей, приятел, искаш ли да се изкъпем заедно, както едно време”, каза Шаро. Жорко не му обръщаше внимание, беше се съсредоточил изцяло в телефона.

„Какво ли толкова, пък, си говори с този апарат?”, питаше се Шаро.

Жорко започна все по-рядко да излиза с Шаро, когато излизаха, Шаро все не успяваше да разкаже всичко, което му се искаше и затова, все повече и повече, се стараеше да каже повече неща за по-малко време. Жорко започна да се дразни на това, че Шаро само лае.

-         Няма ли да престанеш да лаеш?!- кресна тогава той.

Двамата приятели започнаха да си говорят все по-малко и по-малко. На Шаро много му липсваха старите срещи, старите приключения, които си спретваха в малката палатка, насред стаята на Жорко. Спомняше си с умиление за прекрасното време, прекарано на толкова много и различни места. Чудеше се защо Жорко вече не иска да си говорят, да си играят...

Когато Жорко влезе в гимназия, Шаро вече беше свикнал с новия си приятел, с всичките му странности, с всичките му недостатъци. Беше разбрал, че с него ще се виждат все по-рядко и по-рядко. Че трябва да цени всяка тяхна среща, че това са единствените моменти, в които могат да са заедно, и че в живота на Жорко има и други хора. Той не харесваше всичките му познати, но не можеше нищо да направи по този въпрос.

Те спряха да деляха едно легло, на Шаро му купиха ново, „по-добро”, така му казаха. Веднъж на Шаро му доскуча и реши да отиде до леглото на Жорко, да си поговорят. Той го изгони.

-         Стига с тези детски истории, отивай на място!- каза му той.

Една вечер Жорко се прибра. Не каза на никого нищо. Отиде си директно в стаята. Там стоя много време. Шаро се зачуди какво ли се е случило и се отправи директно към стаята. Застана отпред.

„ Какво се е случило, приятелю?, попита Шаро. От стаята се чуваше лек хлип.

„Ей, Жорко, какво има?, продължаваше Шаро.

„Ей!”.

Чу се отваряне, Шаро влетя в стаята.

„Хей, приятелю”, весело каза Шаро. „Какво си се умърлушил?”

Жорко прегърна Шаро, разказа му за НЕЯ и как ТЯ е го е предала, и как ТОЙ, негов приятел, също го е излъгал, и как всички вече не са му приятели, и как му е останал само Шаро.

Шаро го изслуша, после го прегърна и както едно време заспаха сгушени в леглото на Жорко.

Жорко, естествено, бързо се сприятели с всички, с които се беше скарал, дрязгите на тази възраст минаваха бързо. Отново започна да разрежда разходките с Шаро, докато накрая всичко пак стана по старому.

Жоро тръгна по широкия свят, а Шаро стоеше винаги там – насреща. И всеки път щом се разделяха Шаро лаеше:

„Тук съм, приятелю!”

„Коледен дух”

Когато усети първите удари от секирата на Рашо Дървото, цялата тъга на света се събра в малките й свити иглички. Започна, безсилна, да се мята: наляво- надясно, но не успя да се спаси. Наоколо се бяха насъбрали много други, но никоя не се застъпи за нея. Седяха кротички и извъртаха поглед, те също бяха свили малките си иглички, но не от болка, а защото не искаха да слушат стенанията й.

Тя отвори очи чак в отрупаното с елхички ремарке на Рашо и веднага разбра – беше истина! Да, наистина!

Легендата гласеше, че когато малките елхички биват отсичани, тогава малките им душички успяват, благодарение на коледния дух, да останат живи до Коледа.

За първи път успяваше да види толкова голяма част от гората, всичко наоколо беше ново за нея: и малките брезички, за които само беше слушала и вековните букове. С нетърпение чакаше и града. По коледа бил украсен със светещи топки...

Някога група синигерчета беше кацнала отгоре й. Бяха започнали да клюкарстват за него. Ах, колко щастлива се чувстваше тогава тя! Слушаше за колите, за влака под земята, за странните същества, които понякога са добри, а друг път, пък, ставали лоши. Никога не можело да разчиташ на тях, „хора” – така ги наричаха. Чакаше да види и реката – леле, колко чакаше да види реката. Синигерчетата бяха разправяли, че в реката имало птици, които плуват и понякога даже ти махат за здрасти.

Когато камионът на Рашо Дървото спря, тя седеше спотаила дъх и чакаше, чакаше приключението й да започне. Усети грубата му лапа върху стеблото си. После полетя към земята, там постоя няколко минутки, после усети как Рашо й заби две кръстосани пръчки в стеблото и застана изправена. Огледа се, наоколо бяха застанали някои от нейните приятелки от гората.

Три часа по-късно още си седеше на все същото място. Започна да се притеснява, защото искаше да разгледа толкова много места из града, а до края на Коледната магия оставаше един ден. Искаше й се час по-скоро да започнат обиколката и накрая да стигнат до реката, където щяха да видят плуващите птици.

Разни хора минаваха покрай нея, оглеждаха я, после взимаха някоя от съседките й. Малката елхичка дори не предполагаше, че ако до края на деня някой не я купеше, Рашо щеше да я изхвърли в задния си двор, където с една малка клечица щеше да си устрои коледна клада, както правеше всяка година с елхичките, които не успяваше да продаде. Не знаеше, че ако никой не я купи, никога нямаше да види нито плуващите птици, нито каквото и да било друго, освен задния двор на Рашо Дървото.

            Рашо потърка ръце, преброи печалбата, погледна към часовника си и започна да мята, една подир друга, елхичките в ремаркето. Тя не разбираше какво става, защо бяха прекарали цял ден без да се разходят, без да видят нищо и сега...

Пътят към Рашовата къща минаваше през една малка брезова горичка. Там белите стройни дами гледаха към малките елхички и плачеха. Знаеха какво следва...

Рашо започна да разтоварва елхичките в двора си. Натрупа ги една върху друга и бръкна в джоба си за запалка. Нямаше. Налагаше се да отиде до къщата. Влезе и я взе, беше на перваза на прозореца. С бавни крачки стигна до натрупаните, нищо не подозиращи дръвчета, клекна при най-долната елха и щракна със запалката.

-         Рашо-о-о? Там ли си бе?- чу се вик.

Викът идваше иззад оградата. Беше Ванката, съседът.

-         Рашо-о-о! Там ли си бре?

-         Тук съм, бе! Стига вика!

-         Рашо, весела Коледа, съседе!

-         Весела и на теб!

-         А бе, виж сега, обещах днес на жената, че ще й взема дръвче за коледа, ала не успях. Да ти се намира едно в повече?

-         Имам, чакай ше ти дам.

-         Е-е-е-е, спасяваш ме, брат!

-         Нямаш ядове...

Толкова й стана приятно, когато Рашовата десница се стовари отгоре й. Понесе се във въздуха, като малките синигерчета, но бързо се строполи от другата страна на стобора. Там я грабна Ванката и я понесе към съседния двор. На вратата я посрещнаха две хлапета, които веднага извадиха два пълни със играчки кашона и започнаха да я кичат. Малко я беше гъдел, когато малките ръчички шареха по цялото й тяло, но тя беше щастлива. Когато приключиха и тя се погледна в огледалото, не можеше да повярва на очите си, наистина беше красива, цялата светеше, а звездата на главата й сияеше. Синигерчетата не бяха лъгали.

            Вечерта цялото семейство вечеряха заедно и я гледаха.

-         Мамо, мамо, нали е красива?- питаха те.

-         Да, очарователна е!- отвръщаше им тя.

Вечерта децата си легнаха. Ванката дойде последен при нея, клекна, погледна я в очите и сложи някакви неща в краката й. Бяха подаръци.

-         Мерси...- прошепна елхичката.

"Крадци"

История 1

(кражбата)

Хасан и Орхан отдавна бяха в бизнеса с взимане и отдаване под наем на чужди вещи. С други думи- крадяха! Подвизаваха се из центъра. Търсеха апартаменти на самотни старци, та да не би да налетят на някого. Бяха умни, никога не влизаха някъде без да проверят навиците на човека. Така и този път...

Хасан беше мършав, а Орхан наопаки – дебел. Двамата заедно бяха като от филм.

От една седмица наблюдаваха дядо Иван. Той беше на около 75 години, но все още в разсъдъка си. Всеки ден си имаше установен график. Събуждаше се някъде около 7-8. Ставаше, отиваше до кенефа, пускаше една вода, после се отправяше към кухнята.

Две филии с масло и нарязан кренвирш отгоре. Това закусваше, вече над 40 години. После си пускаше музикалния канал.

На обед, точно в 12, излизаше до „Тропс” къщата. Там си взимаше нещо за хапване. Отиваше в някой близък парк и обядваше на някоя пейка!

            Точно в 12:30 Хасан застана пред вратата на стареца. Орхан чакаше долу. Беше стиснал здраво в ръка един телефон и ако нещо тръгнеше накриво, веднага щеше да звънне на Хасан да се изпарява. Нищо неочакванo не се случи. Хасан влезе вътре. Старецът не притежаваше много неща. Едно старо телевизорче в кухнята и още един, по-голям, в хола. Една стара печка „Раховец” и малко тостерче. Пари и ценности нямаше. Единствената ценност в къщата бяха двата музикални инструмента – една цигулка и един акордеон.

-         К’во си зел, бе?!

-         Трай и давай да си тръгваме!- отсече Хасан.

-         А бе, ти луд ли си?!- продължаваше Орхан

-         Батенце, дай да се махаме от квартала, че ей сега, ако ни фанат ченгетата..

-         Ти си луд, бе!

-         Ей, мангал, дай да се махаме, имам идея!

История 2

(любовта)

            Бяха заедно от много години, дори бяха спрели да ги броят. Разхождаха се из главните улици на града.

Зима. Хората бързат да се приберат по домовете си, а те... те се наслаждават на нея, на зимата!

Говореха си за миналите дни. Бяха заедно от толкова години, че бяха преговорили повечето въпроси, бяха си разказали всички истории и сега просто споделяха ежедневните си наблюденията. Спокойно, както зимата настъпваше. Лека-полека. Ден, подир ден!

От последната му шега, тя се беше натъжила. Беше му се разсърдила, но така – за малко. Щеше да й мине и тя щеше да му каже какъв идиот е понякога. Тогава бяха привлечени от невероятно изпълнение. Някъде, някой свиреше. Свиреше така зашеметяващо, че тя загуби мисъл!

-         Колко красиво..- въздъхна тя.

-         Като теб- опита се да запише червена точка той.

-         Мя-мя-мя- изпародира го тя.

-         Добре, де...добре.

Продължиха към музиката. Тя щеше да му прости, а той щеше да я обича още повече.

Видяха ги отдалеч. Седяха на ъгъла на улицата. Свиреха омайно. Двама, единият на цигулка, а другият на акордеон. Една колона усилваше звука..

Покрай тях минаваха бързащи хора, пускаха стотинки, а те двамата стояха. Наслаждаваха се. Обичаха се. Нищо не можеше да застане между тях.

Музиката ги пазеше!  

История 3

(в управлението)

-         Какво са ви взели?

-         Само цигулка и акордеон!- с треперещ глас им каза дядо Иван.

-         Добре, ще трябва да ги опишете.

-         Е, какво има да описвам, цигулка и акордеон.

-         Каква марка са, колко струват...

-         Нищо не струват, счупени са. И двете!- само спомен...

-         Как се казваш, младежо?!- обърна се дядо Иван към следователя?

-         Йовко.

-         Виж сега Йовко- започна старецът- не ме е грижа, ни за цигулката, ни за акордеона, стига да не ги изхвърлят някъде, ако някой ги ползва- мед на сърце ще ми капе! Страх ме е, че у дома са влизали.

-         Няма какво да се направи, дядо... където искат, там си и влизат!

-         Живи и здрави да са, синко... живи и здрави!

История 4

(решението)

Толкова романтичен момент, че Йовко не можеше да реши какво да направи. Той беше следовател от много време. Знаеше, че престъпниците рядко се променят. Но не можеше да вземе никакво решение.

От една страна тя – седи и слуша, потънала в захлас, простила му всички обиди, даряваща му цялата си любов. Пленена от тези невероятни артисти.

От другата страна те – Орхан и Хасан, седят и свирят, по-скоро играят нелош театър, тъй като инструментите са счупени и всичко е на запис, но това го знае само той и дядо Иван, а пък те пълнят душите на хората из целия квартал!

-         Все пак е някакъв вид изкуство- отрони, без да иска, той.

-         Прекрасно е..- въздъхна тя.

"Toпка"

„Топка”

            Малкото кожено кълбо ме накара да си спомня. Спомних си как се събирахме рано-рано, после се деляхме. Обикновено честта се падаше на Никола и Иван- близнаците. На пръв поглед много си приличаха, ама ние си ги знаехме, нямаше как да ги сбъркаме. После започвахме да ритаме и не спирахме, докато от някой от прозорците не долетеше едно „Ей, Кирчо, прибирай се!” или „Боби, яденето е на масата, айде мамо!”. После се разбирахме да се срещнем след малко и всички се прибираха да ядат.

            Нашите много работеха по онова време и аз честичко ходех при близнаците. Леля Светла ме гощаваше със страхотни манджи и всеки път, въпреки че много добре знаеше, ме питаше:

-          Е, как така не ядеш хляб?! Не мога да разбера...

-          Ми- отвръщах и пък аз- така съм израстнал. Де да зная...- и продължавах да нагъвам от тенджерата с манджата.

После всички бързаха да дотичат до сгорията долу. Имаше една метална врата, ползваха я да си тупат килимите, а ние да ритаме. На другия край бяхме сложили два големи камъка. Едвам ги бяхме домъкнали тогава, спомням си, че с Пешо ни отне половин следобед да ги дотъркаляме. Ритахме по цял ден, чак докато се стъмнеше. Прекъсваха ни майките ни. Някои дни стояхме до много късно, лампата светеше и всички тичахме и ритахме, без проблеми и без очаквания.

            Когато вдигнах топката и се огледах, всичко си беше както преди. Е, вярно, че сгорията беше асфалтирана и превърната в паркинг, двата камъка бяха заменени от кошче за боклук и ръб на детска площадка, но все пак едно нещо не се беше променило: децата си стояха, все така щастливи, подритвайки топка и без никакви проблеми. 

"Нещо ново"

            Трия. Трия усилено и всичко. Вече изтрих старите разкази, те нe са актуални. Изтрих и телефонните номера на всички. Писна ми. Заминавам. Но накъде? Зашо ми е да ходя някъде, след като тук всичко си е наред. Нещата си вървят, бавно-бавно, но вървят. И живота не е лош. Ето, вчера бях болен цял ден, а пак имаше какво да се прави. И днес не ми е добре, но плановете за началото за деня са направени. Ето, даже преди малко ми звънна телефона и организирахме и вечерта. Не ми е зле, защо тогава така усилено трия?

            Трябва да е било към три през нощта. Така си мисля, защото боклукджиите бяха минали отдавна, а още не се беше зазорило. Така, че три е добро предположение. Станах, целия бях в пот. Не си спомням какво съм сънувал, но трябва да е било наистина важно. Мого ме е яд в такива моменти, знаеш че е важно, но нищо не можеш да си спомниш. Единственото което зная е, че гласът все още беше там. Да, това го помня... някакъв глас ме накара да стана.  И сега ми казваше да изляза. „Може ли поне да се облека”, помислих си аз. Отговор не последва.. само тръгвай, та тръгвай... е накъде да тръгвам?!

            ... седя си сега, няколко часа след всичко и продължавам да трия. Изтрих си пощенската кутия. Започвам да трия графитите под нас. Много са добри, но вече не са актуални, стари са. А има нови творци, те искат да кажат нещо, но всички стени са заети. А те, глупците, от уважение към старите си траят и не смеят да направят нещо отгоре. Затова и ще ги изтрия!

            И ето ме.... вървя, тръгнал съм! Слушам Теб и вървя. Защо ли те слагам с главна буква? Кой си ти? И по дяволите... защо в три сутринта?! Сигурен съм, че сега стоиш някъде и се смееш, подиграваш ми се. Аз те слушам, следвам те... а ти ми се подиграваш! Или не е така? Искаш да ми кажеш нещо? Не можеше ли да го направиш, докато си лежа в леглото? Не? Е, добре тогава... така да бъде, ще те последвам!

            Всичко що е било старо, вече го няма. Няма го и надписа „Само Левски” във входа, дето го беше писал Пената... голям сладур... вече колко време стои на тази стена?.. има-няма двайсетина години. А вече го няма! Какво да се прави, стар е! Стари са и записите върху касетките ми. Ей го на, този е от поне петнайсет години. Аз и сестра ми, седим и записваме върху касетка на Pink Floyd. Правим си радиопрограма. Но и нея ще изтрия, така както съм изтрил едно време записа на стария Сид, така и този ще изтрия. После ще може да се запише нещо ново. Нищо не разбирам!

            ...тръгни надясно! Но надясно има стена, къде да ходя? Да се кача върху нея и да продължа? Двор. Вътре в двора седи старик. Три през нощта, а той ми седнал в двора и чете книга. Приближавам се. Искам да му кажа нещо, поне добър вечер, но не мога. Гласът ми запушва устата и ме гъделичка. Приближавам се още малко и виждам книгата. Тя е празна. Всичко е бяло и чака, чака някой да я надраска с нещо ново.

           

Затова и трия, трия всичко старо, за да може да има място за нещо ново. Нещо друго!

           

            

„Запеканка”

„Запеканка”

            Отивам до клозета. Имам запек. Творчески! Грозно ли е? Не звучи добре? Искаш нещо по-романтично, нещо по-розово? Добре де, опитвам, но всеки път щом почна нещо розово... а бе, най-много до розови бузи го докарвам. На гъз! Затова и по-добре да съм си запечен, че не зная какво розово ще има в дриснята, която следва.

            Ето ме, стоя. Стоя насред улицата и чакам. Чакам нещо необикновено да се случи, та да ти го разкажа. Някой поет-просяк да ми разкаже невероятната си история и след това да отиде и да си легне в картонената бърлога на ъгъла на Шишман. А защо ли не, някой фашист-филолог, да ми каже истината за световната конспирация и даже да ми зачете от новата си книжка. Знаете ги. Тези в малък тираж. Пет книги.. и петте си ги е купил сам и сега се рахожда и ги чете на мен. А пък аз не ща и да слушам, но слушам, за да ви го разкажа.

            Чакам, за да чуя досадните стенания на полицейските служители. А бе, не ми дреме бе, тъпак! К’во ми пука на мен, че на теб работата ти се струва тежка и неблагодарна?! Ти си си я избрал, а и ако спреш да захранваш за дребна риба и се замислиш малко, току виж ти е олекнала работата, току виж е станала и малко по-благодарна или благородна.

            А аз съм си все тук, все така си чакам. Чакам си вдъхновението. Напоследък даже го търся, не го чакам, то с чакане, явно само проблеми идват. И ето, аз вече търся, бягайки. Търча наляво-надясно и търся. Спирам за малко, защото зная, че ако се застоя, пак идват проблемите.

            Май спираш само за храна. Да се наядеш...леле, ей на т’ва му се казва кеф, братче! Да седнеш в някой ресторант, смърдящ на пълнени чушки, крем карамел и шкембе чорба, едновременно и да се наплюскаш, ама така, че да не можеш да станеш, че да те е страх да се оригнеш, да не би да се издрайфаш! И сега си доволен и може да починеш. И после пак- бегом марш!

            А любовта, какво стана с нея?! От толкова бягане ми се завива свят. Нали любовта беше онова нещо, което те караше да спреш за минутка. А ти търчиш, спри се бре, братче! Стига търча, любовта те чака, смирена, гледа към теб и й се вие свят от твойто тичане. Минаваш покрай нея, като настинка. А тя се върти ли върти, чака да спреш и да я прегърнеш. Да си починеш от този бяг.

Почини си...!