„Топка”
Малкото
кожено кълбо ме накара да си спомня. Спомних си как се събирахме рано-рано,
после се деляхме. Обикновено честта се падаше на Никола и Иван- близнаците. На
пръв поглед много си приличаха, ама ние си ги знаехме, нямаше как да ги
сбъркаме. После започвахме да ритаме и не спирахме, докато от някой от прозорците не долетеше едно „Ей, Кирчо, прибирай се!” или „Боби, яденето е на масата, айде
мамо!”. После се разбирахме да се срещнем след малко и всички се прибираха да
ядат.
Нашите
много работеха по онова време и аз честичко ходех при близнаците. Леля Светла
ме гощаваше със страхотни манджи и всеки път, въпреки че много добре знаеше, ме
питаше:
-
Е, как така не ядеш хляб?! Не мога да разбера...
-
Ми- отвръщах и пък аз- така съм израстнал. Де да зная...-
и продължавах да нагъвам от тенджерата с манджата.
После всички бързаха да дотичат до сгорията долу. Имаше една
метална врата, ползваха я да си тупат килимите, а ние да ритаме. На другия край
бяхме сложили два големи камъка. Едвам ги бяхме домъкнали тогава, спомням си,
че с Пешо ни отне половин следобед да ги дотъркаляме. Ритахме по цял ден, чак
докато се стъмнеше. Прекъсваха ни майките ни. Някои дни стояхме до много късно,
лампата светеше и всички тичахме и ритахме, без проблеми и без очаквания.
Когато
вдигнах топката и се огледах, всичко си беше както преди. Е, вярно, че сгорията
беше асфалтирана и превърната в паркинг, двата камъка бяха заменени от кошче за
боклук и ръб на детска площадка, но все пак едно нещо не се беше променило: децата
си стояха, все така щастливи, подритвайки топка и без никакви проблеми.
