Такъв ми бил късметът

Защо ми трябваше да си купувам кафе с късмет точно преди партито – още не зная. Но така или иначе – ето го и късмета: „Не се събирайте с шумни компании” – егати късмета!

Качвам се по стълбите към партито, а той с мен, късметът ми – ходи след мен и се опитва да ме спъне. Облечен е в някакви шарени дрехи, които ужасно започват да ме дразнят .

Влизам, влиза и той, важно-важно, сякаш си е у дома. Оглеждам се, пълно е с хора и е шумно. Не, че е изненада, де...все пак е парти – те какво са виновни хората, че точно днес съм решил да си изтегля такъв късмет. На всичкото отгоре, не виждам да има други късмети наоколо.

Нея виждам отдалеч, но не е сама. Все пак решавам и тръгвам натам, но Късметът ми действа точно в този миг. Става, отива право към нея и грациозно подбутва застаналия до нея мъж, който разлива чашата си върху жълтата ѝ лятна рокля.

Решавам, че с жените съм дотук и се отправям към кухнята, поне да хапна нещо, преди да си тръгна. Оттам точно изваждат тортата със запалени свещички и всички запяват Честит Рожден Ден, а Късметът ми, пък, решава, че това идеалният момент да ми подложи крак. Падайки, повличам цялата торта с мен по пътя към земята. След като се изправям. Единствената мисъл в главата ми е, че трябва веднага да си тръгна от скапаното парти.

По пътя към входната врата се опитвам да избърша лекето от торта върху блузата си. Качвам се в асансьора, а тя ме пита:

- Лош късмет, а?

Първо виждам жълтата лятна рокличка, а след това и петното от разлята напитка върху нея. Накрая – усмивката ѝ.

- И аз не извадих добър късмет... – казва усмивката и се разширява още    повече.

Разсмивам се и тръгваме надолу. След половин час се разхождаме заедно по тъмните градски улици – тя, аз и Късметът.

„Колко струва една история”

Сельодката беше на масата, водката в хладилника, а гостите започнаха да пристигат един след друг. Малко по малко, веселието започна да взима своите жертви.

Първа пострада лампата в хола – от удара се разхвърча на хиляди парченца, а мухата просто си отлетя към прозореца, откъдето започна да наблюдава метенето на стъкления боклук. След лампата, падна и креслото. Не, че беше много ново, но все пак преди да остане без крак, поне успяваше да стои в изправено положение. А сега стои като дървена статуя на капитан Кук в кухнята и само чака някоя заблудена душа да седне отгоре му, за да се килне на една страна.

Точно там, в кухнята, някой го забеляза– беше в стара стъклена бутилка от лимонада с оригинален етикет, на който с маркер беше написано „ликьор от орехчета”.

-          - Ликьор от орехчета?! – попита някой – това пък откъде ти е?

Можех да бъда честен и да кажа, че някой го беше донесъл в нас, защото му харесала старата бутилка от лимонада, и че е бил намерен пред кофа за боклук, но не го направих, просто казах:

-          - Един приятел го донесе.

Докато стигна обратно в хола, вече всички разправяха, че някакъв мой приятел бил донесъл ликьора, който бил направил баща му. Не казах нищо. Единствено ме притесняваше вероятността вътре да има нещо негодно за пиене, но слава богу, всички оцеляха, даже много им хареса!

Един друг път, пък чух, че ликьорът бил направен от моя баща, от ореха ни на село. Тогава един приятел се беше разделил с поредното «момиче на мечтите» си и дълго време, сърбайки от ликьора, обсъждахме колко е гаден живота понякога. Няколко месеца по-късно отново седяхме на същото място, точно се беше влюбил отново, поговорихме за това колко хубаво нещо е животът и отново сръбнахме по една чаша от ликьора от орехчета.

Историите придобиваха всякакви форми и вариации, някои бяха чували за ликьора, но си мислили, че е от бадеми и затова никога не го пробвали. Така отпразнувахме завършването на сестра ми, а друг път на една приятелка ѝ се беше родила племеница, та ме помоли да сипя от ликьора за нейно здраве. Естествено поляхме щастливия повод, а после си поговорихме за бъдещето и мечтите.

Когато Ванката си беше счупил ръката, ликьорът беше единствената му утеха. Мине се има-няма ден и той отново стои в кухнята до прочутото ликьорче. А после сяда да се оплаква колко много го сърби ръката.

Той тогава ме попита един въпрос, на който не успях да отговоря. Вика ми:

-          - А, бе, колко според теб струва една история?

Нали ме пита, та скалъпих нещо от рода на «различните истории си имат различна цена» и «някои са добри, други безценни», а той човекът просто искаше да чуе някаква цифра, защото беше написал една история и сега се чудеше за колко пари може да я продаде.

Имаше и не до там весели моменти. Например веднъж се скараха Меги и Петя и оттогава не са си проговорили. Ако не беше свършил ликьорът, щях да ги поканя само двечките, да им сипя по една малка чашка и да им кажа:

-          - Айде, с ликьора започна всичко, с него и ще свърши!

Но, уви... ликьорът свърши, а те още са скарани.

Спомням си последната чаша – падна се при мен. Не че има някакво значение, де... Просто, когато най-накрая течността вътре свърши, хората взеха да забелязват бутилката – тя беше от онези, много старите бутилки от лимонада, които вече никъде не можеше да намериш. Такива, дето по антикварните магазини се избиваха да ги купуват. Плюс, че беше и с оригинален етикет, което, според Ванката, щяло да вдигне десеторно цената на бутилката.

Антикварят ме погледна изпод дебелите си диоптрични очила и безизразно каза:

-          - Етикетът е надраскан, така нищо не струва. Съжалявам…

На излизане погледнах пак бутилката, прочетох всеки текст на етика, когато накрая стигнах до надпис: цена 60 стотинки.

Поне едно нещо вече мога да кажа със сигурност:

-          Тази история, Ванка, е купена точно за 60 стотинки и според някои не струва абсолютно нищо.

Престъпление

Престъпление е да не пишеш,

а да пишеш – не по-малко.

То е нещо кат да дишаш -

няма „супер съм” и „жалко”

Престъпление е да избягаш,

а останеш ли – ш'те хванат!

Тръгваш си или оставаш -

отговорът е капанът!

Престъпление е да обикнеш,

да стоиш самотен – също...

В любовта ли да надникнеш -

или надсмиваш се могъщо?

Престъпление е всичко...

Що ги дразни тях – критиците!

Аз пък, зная си едничко

Затуй и пиша си на птиците.

Бялата сова

Всички знаеха Гелето, той си беше момче на място. Имаше си и сова, та покрай нея му беше излязъл и прякор- викаха му Совата.

Тя беше бяла, полярна- невероятно прекрасна. В началото не се разделяше с нея, дори и на училище я водеше със себе си. Влизаше в час и я слагаше на чина до него, точно до големия буквар с облещения кафяф, очилат бухал. Първите няколко месеца учителките негодуваха. Постепенно обаче свикнаха с нея, дори някои от тях толкова се привързаха, че веднъж когато Гелето не я доведе на училище, те веднага се впуснаха да го разпитват какво и е и защо не е с него...

Но тъй като бащата на Гелето я беше вкарал в страната нелегално, никой не му беше обяснил, камо ли той да обясни на несретното си отроче, че совите трябва да летят много, наистина много. Та, докато най-сетне в четвърти клас, в учебника по биология той не прочете за белите сови и техните особености, хич, ама хич не я беше пускал да лети. После реши да започне да я извежда в задния двор на къщата на баща си, където имаше огромна поляна, осеяна с цветя и две вековни череши. Едната дори беше разцепена наполовина от мълния.

Точно тази череша беше привлякла преди месец погледа на един странстващ художник. Той беше дошъл или от Италия, или от Испания, така и никой не разбра. Сядаше там, на хълма отсреща, разпъваше стойката, платното, хапваше една ябълка и се залавяше с тъй интересната му череша.

Един ден окото му привлече излитащата от ръцете на Гелето бяла сова. Тя така му се хареса, че той веднага забрави за разцепената череша. Совата прелетя над него и едно бяло перо се отрони от нежното и крило, и падна в краката на художника. Той го вдигна, погледна обратно нагоре, но нея вече я нямаше.

На следващия ден той отиде по-рано, с надеждата, че ще я види поне за една секунда повече, а когато това стана, той засия от радост и отпи от чашата с вино, без да откъсва поглед от нея. 

А тя летеше... о, как само летеше- господар на небесата! 

С всеки изминал ден тя започна да лети все по-близо и по-близо до него, завърташе се точно над главата му, а той я следваше с усмивка на уста, привлечен от непознатата за него емоция.

Веднъж тя кацна на няколко метра от него, и постоя там за малко, след това се издигна, за да се върне при Гелето, който я чакаше на пейката пред старата череша, чоплейки семки, загледан в два торни червея, изтегнали се на зелената трева. Толкова се беше вглъбил с червеите, че дори не забеляза пристигащата сова.

Следващите няколко дена совата започна да прекарва все по-дълго и по-дълго време кацнала при художника и все по-малко реейки се из прошареното от малки бели облаци небе. Но Гелето въобще не го интересуваше, той просто си стоеше там, чакайки я да се върне, както всеки друг път.

Един ден совата просто излетя и директно кацна на метър от платното на художника. Той толкова се зарадва, че започна да обърква цветовете и рисунката му заприлича на рисунка на първокласник. Чудеше се какво да направи, но тъй като не успя да измисли нищо гениално, просто се вгледа в очите и и се усмихна. След това тя отново се отправи към поляната с разцепената череша. 

През това време Гелето седеше някъде в къщата и си играеше с играчки, доволен че е изпълнил своето задължение към совата и съвсем забрави да я посрещне, а когато най-сетне излезе на поляната, совата вече я нямаше. 

Няколко месеца по-късно от съседното село се донесе мълва, че из земите там бродел някакъв художник от Португалия или там Холандия, така и не се разбрало, а високо над него се реела неговата бяла сова.

Шамарът

Аз взимам егото си и го пръскам на безброй парчета. Пиша широко усмихнат със сълзи в очите. За весели хора на плажа. Те седят и си пийват Каменица Фреш, а тук е сиво- от една седмица небето е мрачно и даже от време на време вали.

Силен трясък, после пукот, накрая шамар и ето- всичко е друго. Оглеждам се, но нищо не е там, където е било преди. Всичко е наопаки- друго!

Събуждам се... спал съм цяла година. Всичко се е променило, нищо не е същото!

Шамарът променя всичко, оглеждам се- приятели са ме напуснали, други не са ме чували от година- какво става?! Кои са всички тези непознати, които ме гледат с пияни очи, очаквайки следващото “Наздраве”? Кои са всички тези, които чакат нещо да свия, какво искат от мен?

Объркан съм. Стоя, олюлявам се и не зная дали няма да падна. Преди поне имах опора, сега поглеждам- там е празно! Падам... политам дълбоко надолу, към всичката суета, която цял живот съм презирал. Летя- всичко ми се струва еднакво познато и отвращаващо, не съм го искал...как ли се е появило?

Разбирам. Съвсем съм се забравил. Забравил съм и хората около себе си, забравил съм за тях и съм гледал себе си, гледал съм онези неистински неща, които винаги съм отричал, а сега стоя и се смея с пиянски глас. Бягам...

Крещя, но няма кой да ме чуе. Всички са си запушили ушите и се смеят, какво ли смешно намират? Крещя отново, но виждам че всички отдавна са се придвижили напред, гледат бъдещето и се усмихват, а аз седя сред пияни, които гледат с отвратителен поглед и ме дърпат назад, към себе си- не ги желая.

Забравил съм се, но вече ги видях. Връщане назад няма- ще тичам докато ви настигна! 

Аз съм готов, аз вече съм друг...

Зелени очи

По врата й преминаха тръпки, тя се изправи и погледна към него: той още спеше...

Облече се и отиде в кухнята, стъпките й се приглушаваха от дебелия килим. Видя счупената кафеварка, в която още имаше изстинало и засъхнало кафе.

Мислите й започваха да се подреждат, докато набираше номера на таксито.

Погледна часовника си, беше спрял.

***

Не се беше бръснал вече няколко месеца, откакто дъщеря му беше починала. Износените дънки, с които беше открил безжизненото й тяло почти се бяха сраснали с него.

Цялата тази смрад се примесваше със страшните мисли, които се бяха заселили в главата му, създавайки неописуема комбинация от мъка, ярост и безпомощност.

Той се качи в таксито си, остави горещото кафе в поставката до скоростния лост и се отпусна на седалката. Не знаеше кога, но всичко скоро щеше да свърши. Беше го решил!

***

-         Къде така?- тя се стресна. Отвърна поглед от кафеварката и зелените й очи се настаниха плахо върху неговите.

-         Заминавам...

-         Къде?

-         Не зная. Далеч.

Той се изправи и тръгна към нея. Бяха заедно от няколко години, но никога не я беше виждал такава, цялата трепереше.

-         Случило ли се е нещо?

Тя сведе поглед, обърна се и тръгна към коридора.

-         Нека дойда с теб!

-         Не...

-         Идвам.

Обу се дори по-бързо от нея. Хвана ръката й, тя се отдръпна и заедно излязоха.

***

Адресът му беше познат. Беше идвал тук често, така че бързо намери входа и зачака.

Обичаше да кара колата си, когато караше всички лоши мисли се заглушаваха от шума на двигателя. Спирачките скърцаха, така както скърцаше бащиното му сърце, несмазано, нераздвижено, почти счупено.

Мразеше моментите, в които му се налагаше да спира. Всичко се връщаше обратно, образите, нейният стон... очите й!

***

По стълбите надолу тя мълчеше. Той се опита да поговори с нея, но всичките му опити се блъскаха в зелените й очи и се разбиваха в пода.

Мълчанието го побъркваше, можеше спокойно да разреши всеки проблем, но пред мълчанието бе безсилен.

Когато слязоха долу, таксито вече ги чакаше. Тя отвори вратата и се качи на задната седалка, той я последва, смрадта ги лъхна веднага, но никой не каза нито дума, сякаш очакваха именно това.

***

Той не можеше да повярва. Приликата беше поразителна. Същата дълга руса коса, нежни бели ръце, през които прозираха пълните й с кръв вени. Очите- зелени, изпълнени с живот, виждащи в бъдещето.

-         Няма ли да тръгваме?- каза тя.

Тръгнаха, скоростта на автомобила се увеличаваше постепенно, мислите които нахлуваха в главите на тримата пътници също.

***

Тя се обърна към него. Гледаше го дълбоко, дори с презрение, сякаш й беше сторил някакво неописуемо зло. Той не разбираше, не осъзнаваше, че в последно време тя се чувстваше пренебрегната, заради приятелите му, заради работата му, заради него самия.

Обичта им датираше от толкова отдавна, че тя се беше превърнала в даденост за него, беше престанал да обръща внимание на малките неща, с които я беше спечелил. Беше я забравил.

***

Мисълта за прекратяване на нарастващата в него агония го гонеше от почти два месеца. Беше сам, всички други бяха заминали.

На всеки светофар в главата му изплуваше тя, той нарочно форсираше двигателя или пускаше чистачките, така че мислите да заглъхнат, да се разсее, но тя изплуваше, изплуваше без предупреждение и оставаше там, с русата си коса и зелените си очи, които можеха да кажат всичко.

Погледът му се премести върху нея. Сега тя седеше на задната му седалка, беше скръстила ръце, нацупена, невинна, като малко момиченце.

Мисълта, че нея вече я няма го разкъсваше. Беше я загубил, безвъзвратно. Крепеше го 

единствено фактът, че скоро щеше да отиде там, при нея!

***

Той хвана ръката й. Тя се отдръпна. Обичаше я и не можеше да я гледа такава.

-         Какво има, моля ти се, кажи...

Тя го погледна за секунда, след това измести поглед и преглътна. Нямаше да каже нищо!

***

Видя зелените й очи, започна да си спомня за летата прекарани в планината, колко красива и щастлива бе тя...

„Не, аз ще те намеря, каквото и да ми коства!”. Мисълта премина за секунда, сега той беше сигурен, ще го направи днес.

„Не днес, сега!”, той се хвана здраво за волана на колата.

Тя погледна километража, страхът премина през крехкото й тяло, ръката й инстинктивно се вкопчи в тази на любимия си човек, той я стисна здраво, също толкова здраво колкото таксиметровият шофьор се беше вкопчил във волана и толкова здраво, колкото образът на мъртвата му дъщеря се беше вкопчил в него.

Погледна часовника си- беше спрял!

Погледите им се срещнаха, също така както се срещнаха фаровете на таксито и връхлитащият отсреща камион. От сблъсъка устните им се докоснаха, телата им полетяха във въздуха и останаха вкопчени, а зелените й очи останаха в съзнанието на шофьора завинаги, казвайки:

„Обичам те, обичам те!”

"Мое"

Настояваше всичко да бъде така, както на него му харесва. Не правеше компромис с нищо.

-         Цветята! Колко пъти съм казвал, мразя жълти цветя!

Беше си избрал жена, която му харесва, беше възпитал децата си, така както му харесва. Работата му харесваше, харесваха му приятелите, колата, апартаментът, в който живееше. Харесваше му водата, която си купуваше всяка сутрин от магазинчето, което беше боядисал, тайно, една вечер, в цвят, който му харесва.

Днес беше тръгнал към парка. Към малката, скована по негово настояване, пейка, на която никога, ама никога и никой не сядаше, защото знаеше, че това няма да му се понрави.

И тогава... сини!

Кой носеше сини обувки?! И при това едната имаше малко черно петно на подметката.

„На моята пейка?!” „А, защо не дойдете да си вземете душ в моята баня и след това не легнете при моята жена, а на сутринта може, дори, да сготвите закуска за децата, да изведете кучето, да отидете до магазина, и да купите от любимата ми минерална вода?!”

-         Господине- задена той- малко, ако дори мога да съм напълно искрен, много не ми харесва да седите на моята пейка. Да не говорим, че не ми е приятно да си мисля, че бихте могли да дойдете в моята баня, кухня... за кучето съвсем не бих могъл да си представя точно как бих се почувствал, но в никакъв случай не ми харесва!

-         Моля?! – изуми се човекът с черно петно на подметката.

Малкото черно петънце, като че ли мръдна. Да, то наистина мръдна. Започна да се придвижва по подметката, докато накрая стигна до канта на обувката. Там разпери крила и излетя. Оказа се бръмбар. 

Не харесваше бръмбари. Кой нормален човек би позволил на бръмбар да кацне на подметката му?! Добре, че се махна!

-         Фактът, че бръмбарът отлетя не променя ни най-малко нито едно от нещата, които казах току-що. Не ви харесвам.

-         Та, ние дори не се познаваме! Как можете да кажете, че не ме харесвате.

-         Вижте какво, господине, още преди да се родя зная какво ми харесва и какво не. Зная, че не харесвам жълти цветя, зная че не харесвам непознати хора да се разхождат из кухнята ми, да се къпят в банята ми, да разхождат кучето ми, а най-малко харесвам някой, който иска да ми каже какво трябва да харесвам и какво не!

-         И аз! – отсече непознатият човек.

Така... когато не харесваш някого, който харесва неща, които се харесват на теб, понякога изпадаш в неловки ситуации. Не можеше и той да не харесва тези неща, защото аз не го харесвам, значи той трябва да ги харесва. Оставаше само един избор!

-         Аз пък се шегувах, харесва ми, а вие сте ми неприятен! И тази пейка е грозна!

И се запъти към дома, който му харесваше, към жената и децата, които беше одобрил и към всичко онова, което му беше близко, познато и не страшно, далеч от този неприятен господин с черно петно на обувката, когото не харесваше!