четвъртък, 27 август 2015 г.

Черешов пай




-        Ако си планирал нещо наистина добре, няма как да не стане.  Затова ти отсега свиквай, че ще си адвокат, защото ти в това село няма да останеш, на тебе не ти отива, ти си млад, умен и способен, ти в града ще идеш.  – така каза баща ми, а после отиде да свърши нещо в градината.

Той по професия е строител. И с животните много добре се справя, ама по овошките, хич го няма. Затова сигурно и му бяха станали мания. Толкова, че когато козите на съседа преди две години наядоха половината дръвчета, баща ми спря да си говори с бай Киро и това е. А ние даже ограда между двете къщи нямаме.

Аз тогава се опитах да му кажа, че надали заради това дръвчетата не раждат, казах му, че може да е нещо с почвата и затова никой друг в селото да не гледа череши, ама на глава с пиян да излезеш е по-трудно, отколкото с радиото.


Като се върна от градината, каза че черешата тая година хич не била родила, затова той още отсега щял да вземе мерки и така ще се погрижел за тия дръвчета, че догодина всичките, ама всичките щели да дадат голяма реколта.

Баща ми не е с лек нрав и често не се съгласява за някакви неща с мен, особено по философски теми и за политика.

-        От тия неща, ти синко, нищо не разбираш, за тях опит трябва, трябва хубавичко да си се парнал, че после да знаеш да не посягаш към котлона. - такива му бяха философиите в живота.

Зимата си бях дошъл да ги видяс мама. Бях в сесия и реших, че ще мога спокойно да поуча, без никой да ме притеснява. Една сутрин, баща ми дойде и ме събуди в 6. Каза, че трябвало да се погрижим за дръвчетата още отсега.

-        Както когато се готвиш за олимпиада – там спортистите тренират цяла  година, за да са най-добри накрая. Дръвчетата ще са нашите спортисти, а ние ще сме техните треньори. А когато накрая стане време за бране, ще има толкова череши, че ще ядеш от любимия ти черешов пай до спускване!
-        Твоят любим черешов пай – поравих го аз, на което той се засмя.

Това си беше неговата шега. Започна, когато още като малък отказвах да ям черешов пай, той всеки път идваше с едно парче при мен и казваше:

-        Ето, от любимия ти черешов пай – а аз го поглеждах с досада и даже не му отговарях. А той всеки път се разсмиваше като малко дете.

Така и този път – смее се, а аз седя и го гледам тъпо.

-        Ще видиш – казва той – догодина тея череши ще бъдат толкова вкусни, че дори и ти ще проядеш черешов пай.

Е, да, ама на другия месец го удари инсултът и след него едната му ръка остана почти обездвижена.

Дойде пролетта. Баща ми не се подобряваше и ми се налагаше да пътувам все по-често, за да помагам на майка ми с грижите за къщата. А той всеки път като ме видеше и започваше да се ядосва, че съм дошъл.

-        Връщай се в университета – казваше той – всичко е част от плана. С мене така е трябвало да стане, а за тебе планът е друг, твоето бъдеще е в града.

Един ден пристигнах без да предупредя. Майка ми каза, че е отишъл в градината. Когато стигнах при него, го видях да стои подпрян на един бастун, а със здравата ръка да варосва дръвчетата. Отидох да му помогна, а той пак се ядоса, че си пропилявам бъдещето. Попитах го как са черешовите дръвчета и той поомекна.

-        Нали се грижихме за тях цяла зима, така като ги гледам, началото на юни, може точно за рождения ти ден да са готови.

После вечерта нещо му стана, той започна да трепери и припадна. Съвзе се бързо, но по-късно се оказа, че е било втори инсулт.

-        Нищо сериозно. - каза докторът, но по-малко трябва да се ядосва – а баща ми седи и ме сочи.

-        Как по-малко, като гледай го къде е, вместо да се учи за диплома, та човек да стане. А той си стои при селяните и това си е.

Накрая доктора ме дръпна встрани и каза, че колкото и да ми е трудно, по-добре да не идвам при баща си, защото ако се ядосал пак така, можело и да му е за последно.

Та, нямах много избор и така и направих – спрях да ходя на село. Само си пишех с мама. Питах я как е баща ми, как е къщата, а тя все ми викаше, че той стои при пустите си череши по цял ден, пее им говори им, съвсем се е побъркал. Иначе с къщата се оправяла, аз да не съм се безпокоял.

Сесията свърши края на май. Началото на юни ми се обади мама. Реших, че е объркала датата на рождения ми ден и ми звъни по-рано. А тя ми каза, че имала изненада за мен, но трябвало да се прибера вкъщи още утре, задължително. Опитваше се да звучи непринудена, но усетих възбуда в гласа ѝ.

Посрещнаха ме двамата. Баща ми изглеждаше по-добре отвсякога. Каза, че от няколко дни се чувствал много по-добре и предложи да се разходим пеша от гарата към вкъщи, а мама взе автобуса. По пътя ми каза, че каквото и да станело, аз да не се притеснявам, защото всичко върви според плана му.

-        Какъв план? - попитах аз. - но той просто се усмихна и продължи към вкъщи.

На следващата сутрин той почина – точно на рождения ми ден. Даже не почина, той просто не се събуди. И после – погребението. След края на церемонията, приятели на баща ми, както и знайни и незнайни за мен роднини, се събраха вкъщи, за да се погриждат мама да не бъде сама.

Имах чувството, че най-горното копче на ризата ми се приближава все повече и повече към врата, а ръцете ми бяха плувнали в пот, затова реших да отида в кухнята, където нямаше никой. Там отворих един от прозорците и се облегнах на кухненския плот. Усетих, че съм гладен, не бях слагал нищо в устата си откакто татко почина. Видях оставената тава, покрита с кърпа. Дръпнах кърпата и видях златисто-червеникъв черешов пай. Огледах се, нямаше никого – взех един нож и си отрязах парче. Трябва да призная, че ми хареса, беше велик.

Дъвчейки, чух вратата на кухнята да се отваря. Беше майка ми, приближи се към мен, видя отрязаното парче пай и пълните ѝ със сълзи очи се опънаха в усмивка.

-        Паят беше изненадата на баща ти за рождения ти ден.

Представих си го как влиза в стаята с пая в ръка и казва:

-        Ето го и любимият ти черешов пай! - сигурно вчера нямаше да го опитам.