За полицай Георгиев няма скрито-покрито. (Това е една история за случайната среща на полицай Георгиев, неговия колега и Иванчо в един слънчев петъчен следобяд.)

За полицай Георгиев няма скрито-покрито.

(Това е една история за случайната среща на полицай Георгиев, на неговия колега и Иванчо в един слънчев, петъчен следобед.)

            Петък е. Денят е страхотен. По улиците на квартала е празно. От време на време прелита по някое сладкопойно детенце. Птички пеят под стрехите.

            Полицай Георгиев обикаля с патрулната кола и дебне. Не че има кой знае какво да се дебне, но той дебне. Така бе научен, така и правеше. Рядко му се налагаше да впряга сивото вещество, което от толкова кафе беше почерняло и силно закърняло.

            Иванчо, млад момък, надхвърлил двайсетте, пък  се прибираше от хранителния магазин. Той се намираше на стотина крачки от входа на блока му, затова и бе изскочил само набързо  да вземе картофи, масълце и една бозичка.

            На нозете му стояха оръфаните бащини чехли. Къси панталонки „Адидас”, пък се подаваха изпод голямото кафяво яке- единствената дреха, която подсказваше, че е начало на зимата.

             Тъмните, слънчеви очила веднага привлякоха вниманието на полицаите. Иванчо даже не подозираше в какво приключение се е впуснал.

            Вече, почти беше стигнал до входната врата на блока, когато видя с периферното си зрение бялата патрулка зад лявото си рамо. Нямаше от какво да се притеснява и затова не обърна внимание на нечленоразделните звуци, които долитаха зад гърба му.  Влезе спокойно във входа....

            „ТУП,ТУП,ТУП”- долетяха звуци зад него. Полицай Георгиев, връхлетя във входа, като че беше забелязал Кадафи.

         - Господине- започна да крещи Георгиев.- От първо районно сме!

 Стъписаният Иванчо се извърна и видя запъхтяния полицай, който тамън си нахлузваше шапката.

              - Моля?- рече Иванчо изненадан.

              - Полицай Георгиев, първо районно. Бил ли сте задържан?

            Така... Иванчо беше задържан преди около година за дребно пререкание с полицай и сега знаеше, че просто трябва да изтърпи досадната проверка, която щеше да последва след онова „Да”, което бе напът да изрече.

            Полицай Георгиев взе личната карта на Иванчо и излезе извън входа да прави проверка. Тогава дойде неговият колега.

            Колегата беше мазен и дебел, с рядко срещано, малоумно изражение на лицето. Повече би му отивало да плаши деца в някой лунапарк, но ето... беше станал полицай!

              - И к’во сега, задържан ли си?- попита мазникът. Толкова мазно, че Иванчо се замисли за маслото. Беше дал три лева за масло - скъпичко му се струваше.

              - Нали колегата ви прави проверка, всичко ще разберете.

Иванчо се беше поизнервил, че така го спират в собствения му блок, с килограм картофи в едната ръка, буца масло в другата и литър боза, затъкната в десния му джоб. Затова и реши, че просто няма да си общува с мазното ченге.

Мълчаливо поседяха още десетина секунди, когато оня, мазният, пак се обади:

              - За какво са те задържали?

              - За какво ви е тази проверка, ако само ще ме разпитвате?

Иванчо наистина не желаеша да говори с него. Чудеше се дали маслото няма да се разтопи. Мислеше си за това, как баба му го чака горе и сигурно,  вече е започнала да се притеснява. Тя щеше да му сготви от онези страхотно бабини ястия, дето си облизваш пръстите преди и след ядене.

             

              - Ти що си такъв, бе?- попита изведнъж полицаят.

     Иванчо не отговори.

             

              - Я изваждай всичко от джобовете, ще те претърся.

            Иванчо започна да вади нещата от джобовете си. Беше сам, в тъмния вход, с мазното ченге. То започна да пребърква джобовете му. Върна се и Георгиев. Не беше на кеф- проверката не беше показала нищо.

             

              - Имаш ли някакви наркотици?-каза мазникът, като че си говореше сам.

              - Нямам....

              - Сигурен ли си? Ако намерим е по-зле, отколкото ако си признаеш.

              -  Да, да.. нямам. Аре стига вече! Човек да не отиде до магазина.

              - А бе ей, дришльо- изведнъж тонът на Георгиев се смени.- Аз да не съм ти станция услуги, да не съм длъжен да ти правя удобства, к’во?

              - Не, но просто не разбирам, защо ме претърсвате. Подозрителен ли изглеждам?

              - Ей, копеленце, я трай. Подозрителен си. Имаме си нещо предвид.

              - За какво си задържан?- попита пак мазникът.

              - Нали сте си направили проверка?

              -  Аз знам за какво... нали аз те арестувах!

            Иванчо се вгледа в полицая, но във входа беше тъмно, а и RayBan- ките не помагаха особено. Не му се вярваше, все пак, че точно този мазник го е арестувал. Отношението на полицаите се бе променило. Мазникът се беше заровил дълбоко в гащите на Иванчо и очакваше с нетърпение да докопа нещичко.

              - Сега, ако искам да се оплача от непристойното ви поведение, къде мога да го сторя?- пипита Ваньо.

              - Ако щеш и на президента се оплачи, дришльо!

              - Всеки ден ще те проверявам вече, да знаеш. Копеленце с копеленцата, ньедно!

Така, в тъмния вход, тази фраза прозвуча доста притеснителна.

            Иванчо разбра, че от оплаквания полицаите не се притесняваха. Трябваше да има и друг начин да натрие носа на Георгиев. В главата му се заформи пъклен план.

            След като не намериха нищо, полицаите върнаха картата на Иванчо. Той ги изчака да си тръгнат и веднага звънна на Явката.Той веднага пристигна, чу плана и много го хареса.

Иванчо набра 112:

              -  „Ало, току-що един полицай ме удари и ми взе сто лева.“- Каза къде се намира. Каза и как се е казвал полицаят.

Явката се подготви и фрасна два туката на Ваньо. Оня падна на земята. После още два. Адреналинът в двамата подскачаше. Връщане назад нямаше!

Сега оставаше само да чакат...

            

„За ползата от гнилите домати”

„За ползата от гнилите домати”

            Тя беше красива, никой не го отричаше, а и на кого му е нужно да се забърква в такъв спор. От скоро се беше нагърбила със сложната задача да обича. Освен това, беше нагърбила и няколко килограма български домати, от онези с които се слави родината ни.

            Но нека оставим нея на страна. Корупция, ниски заплати, побъркани шефове, с изтрещели идеали, цигани, ровещи се из кофите, майки, плачещи за пребитите си до смърт синове, родители, борещи се за някой лев, докато Сашко седи и получава три хиляди лева, за гдето си чеше гъза...

            И това не е особено важно. Колкото и корупция да има, оплакват се само тези от новините и един двама другари, ниските заплати се преглъщат с евтина пиячка и в крайна сметка всички остават доволно пияни.

            Шефовете с тъпите идеали се прибират при побърканите си съпруги, изслушват всичката помия, която са им приготвили и с нетърпение дочакват следващия ден, когато пак ще са шефове.

            Циганите са си така от векове, така че на кого ли, наистина, му пука за тях?!         Родителите ни са живяли и в по-лоши времена, от тия, в които всички са имали, но никой е нямал, така че те ще се оправят.

            Сашко... Сашко утре ще го пребия и всичките му три хиляди лева заплата, няма да му олекотят шамарите.

            Да почиват в мир, всички невинни, изгубили живота си сред улиците на София или на каменния бряг на Камен бряг. Дано и техните убийци ги сполети същото!

            Да.. тя беше красива. Слънцето печеше отстрани и се отразяваше от доматите, а от там- право в лицето и. Така тя придобиваше една червенина. Правеше я още по-красива. Накъде ли се беше запътила с тези домати? Колко ли и тежеше? Как се казваш?

            Преобърнати мирогледи, виртуален живот, мимолетни приятелства, наркотици.. тежки, леки, всякакви..  студенти, живеещи в четириъгълни кутийки.

            На 24- оженен, развел се, без деца, сега търси работа и обикаля по интервюта по цял ден. Приятели?- какви ти приятели, братче, та той няма време да пръдне без да го попитат каква квалификация има.

            Три хиляди прители, а няма пари да си плати наема за апрартамента, ми дайте ми по левче и наема за следващата година е платен! Обаче всички ми харесват снимката с делфинчето.. сладка е! Да, ама делфинчето не трябва да си плаща наема!           Запознахме се на по джойнтче, после на амфетаминче, малко бело, после хапчета. Е, верно, пили сме и чай, забравих. Прав си, много истории имаме покрай всичката тази дрога- леки, тежки, всякакви!

            Студентите... ми то и ние живеем в кутийки, верно малко по-големи са, но вечер, когато е тъмно и всичките кутийки светят, се вижда истинната ситуация, а тя хич даже не е розова. По скоро е панелесто сива, но няма проблеми. Моля ти се.. как ще има проблеми?! Ето, Иванчо изплаща своите 4 кутийки цял живот и няма проблеми с това. Рядко ходи в чужбина, но децата ще са осигурени. Така и трябва, като гледам накъде са тръгнали децата.... по-добре е някой да ги осигури, така че да могат да си друсат без проблеми.

            Може би са те кръстили с някое звучно българско име. Преслава? Райна? Не? Нещо по-екзотично? Ирмена? Калиакра? Пак не? Де да зная.. Дано да не е Пенка... виж, ако е Пенка, по-добре ме излъжи! Хич даже, няма да ти отива Пенка. А, накъде ли си се запътила? Къде ли са твоите четири стени, твоите четири прегради от света?

            Вървим, аз и тя. Добре е, че тя не знае, че вървя след нея. Може да се изплаши. Какъв е тоя, дето ме преследва, докато аз си вървя с доматите? Смешно ли е? Тогава... някакъв тъпак ме преследва, какво ли иска от мен? Става? Че, какво ли може да иска един мъж от една жена с домати? Много ясно. Иска от нея, когато се прибере, да е сложила масата, да е нарязала доматите, да е сипала ракията и ... Какво пък сега?! Аа-а-а-а.. ясно, много социалистическо. Добре де, ще го капитализирам. Иска от нея, когато той се прибере с шампанско от близкия долнопробен супермаркет, тя да е измила доматите, та той да може да и помогне при рязането, за да сготвят заедно салатата. После, те, заедно ще седнат на масата и ще изпият шампанското със салатата. Така по-добре ли е? По-съвременно, по-идеално? Да?! Е, кой ше ти пие шампанско с шопска салата бе, брат?! Ти да не си в Чикаго? Да? Ами пий си тогава шампанското с домати!

            Накъде си ги понесла тези домати? Имаш ли си някой? Той добре ли се грижи за теб? Аз бих се погрижил за теб. И няма да пием шампанско, ще си сръбваме ракийка. Обещавам ти! Аз... ама, накъде си се запътила? Кофите? Къде ти е боклука? Доматите са боклук? Ясно, ще си пийваме шампанско с гнили домати, само аз и ти!

Нека и котката да остане! Обичам те!

Стих-нал

„Стих-нал”

Стих, без повод, без сюжет и тема

Стих, на всички до болка познат

Стих, що ражда нейде в тебе дилема

Стих, който леко те бута отзад.

...

Стих, напълнил цяла празна чаша

Стих, изпразнен от всички злини

Стих, като на баба, вкусната каша.

Стих, който казва на тебе мини...

...

Стих, препълнен с метафори празни

Стих, който тихо ти вика в уше

Стих, по-мазен от кифлите мазни

Стих, а след него ти си туше!

...

Стих, как да кажа, безсмислен за всеки

Стих, който просто така си тече

Стих, който прави ръцете ти леки

Стих, не за тебе, досадно момче..

...

Стих, недовършен, но някак си пълен

Стих, преживял и възход и падеж

Стих, нарисуван, не с някакъв въглен

Стих, що се спуска и все е в растеж.

...

Стих, за човека, детето и нея

Стих, който кара те да се стремиш

Стих, върху който държиш полилея

Стих, който казва ти всико, капиш?

...

Последен звънец

Последен звънец

            Леда е много гостоприемна. Кани ни в тях. Гощава ни с чай. Мястото- мястото е старо, много голямо със странно витание из въздуха. Хижа- да.. хижа, това е! Апартамент, но има дух на хижа. Там сме с нея, Еди и Калина, чакаме Данчо. Данчо закъснява. Бил е на работа. Разговорът- за всичко. Не пропускаме нищо. Настроението- силно приповдигнато. Плановете- неизяснени. Винаги е така. Не обичаме да знаем какво ще ни се случи след малко. Защо- никой не знае, просто е така.

            Данчо пристига. В стаята взлиза и Джон. Джон е швед, работи с компютри, пътува, харесва му в България. Музиката- джаз... да джаз! Какво друго?! Шегувам се...

            Леда излиза. И ние трябва да си ходим. Слизаме. Есенно-зимна вечер. На вън е вечер, но е светло. В града, почти винаги е светло вечер. Студено е, това го забелязваме всички. Разделяме се. Леда си тръгва. Повече няма да си видим с нея. Еди е с кола. Калина също. С Данчо влизаме по колите. Аз при Еди. Настроението- приповдигнато, плановете- да отидем към Митака. Митака живее наблизо. На няколко пресечки. С Еди пристигаме първи. Паркираме. Калина не намира място. Продължава да търси. Под прозореца на Митака сме. Тъмно е. Може би не си е вкъщи. Пристигат Данчо и Калина. Смеят се. Виждат, че чакаме отвън.

-          Звънни на Митака- казвам на Данчо- аз нямам телефон.

-          Къде живее той?- пита Калина. Само тя не е била в Митака.

-          На третия етаж, синия прозорец-казва Еди. Наистина е син. Наситено син. Привлича погледа веднага.

-          Къде, къде?- пита пак Калина, отдалечавайки се със ситни крачки назад от сградата, за да може да види по-нависоко.

-          Ей, го, бе!- казва и Данчо, който прави същото. Лека-полека стигат до средата на улицата. Късно е. Улицата е празна. Студено е.

-          Ало- казва Данчо, сочейки на Калина синият прозорец.- да, долу сме,братле. Отвори.

-          Ей сега ще отвори-казва Данчо. И докато го изрича, Митака вече е натиснал звънеца на домофона.

-          Айде, бързо- казва Данчо и заедно с Калина се затичват към вратата.

„Бзззззззззззззззззз” е звукът долитащ от натиснатия домофон. Данчо. Калина. Кола. Фарове. Спирачки. Удар. Вик. Финал!

"Сънят"

            Нина работеше всеки ден, от понеделник до петък, от девет до пет. За нея нямаше значение дали е коледа или великден, стига те да не бяха понеделник, вторник, сряда, четвъртък или петък. Тя работеше всеки ден. Днес, Нина беше разсеяна на работното си място. Някои, по-наблюдателни, дори видяха капчица щастие в разсеяната и физиономия.

            Иван също беше работяга. От както бе навършил осемнадесет, все работеше. Работеше като Нина, от девет до пет. Днес не бе на себе си, сякаш нещо хубаво предстоеше да се случи.

            Пешо, от бакалията до нас, цял ден хвърчеше напред-назад, нямаше много клиенти, но той сам си намираше работа. Първо подреди доматите, после взе всички консерви, разбърка ги, отиде до кенефа, върна се и пак ги подреди по старому.

            Нещо беше надвиснало над нас. Изглежда, обаче, за него знаеха само хората, които работеха, защото се срещнах с Безделчо и той не беше никак напрегнат. Напротив- голям айляк! Но, все пак, нещо се усещаше....

            И Нина и Иван, и Пешо, бяха много различни. Те по нищичко не си приличаха. Поглеждаш ги и ги забравяш, сякаш никога не си ги виждал. Естествено, когато следващия път ги видиш, веднага ще ги разпознаеш, но сега... се случваше нещо друго.

            Днес, ако ти работеше, щеше да знаеш, че денят е по-специален. Днес всеки, който работеше, беше сънувал един и същи сън, затова и всички изглеждаха по-различно... някак си в очакване. Какъв е бил този сън- за съжаление не зная. Не работя. Но мога да ви разкажа какво видях....

            Точно в 13:25 на Нина и звънна телефона. Всъшност тя не беше единствената. Иван и Пешо също получиха обаждания. После разбрах, че по цял свят телефоните на работещите хора звънняли. Те всички очаквалиа това обаждане и никак даже не се изненадали от това което чули. Не зная какви са били всички разговори, но един чух.

            Бях в бакалията, да си купя консерва.. скумрия в подлютен сос.

-          Ало- каза Пешо, с лице като на немски войник- кажи...

-          Ахам- продължи той, тъй като не чувах какво казваше човекът от другата страна на линията- ахам... да... супер... да... добре!

Това беше. Пешо ме изгледа, после затвори касата, каза ми че консервата мога да си я взема безплатно, ей така!

-          Ама- казах, без да разбирам какво става- какво става?

-          Затварям!

-          Как така- нали сте до шест, бе Пешо?

-          Да, ама сега съм до сега!

-          Нещо случило ли се е?

-          Не... просто затварям. Тайнствено, сякаш щеше да издаде нещо, каза Пешо, после ме изпъди на улицата.- айде, че нямам време.

Взех консервата и се заприбирах към нас. Всичко се беше променило. Улицата, която беше празна преди десет минути, сега гъмжеше от хора. Хора всякакви. Работници, облечени в мръсните си дрехи, които сега изпълзяваха от някоя миша дупка. Чиновници, облечени в лъскавите си костюмчета, под които се подаваха бляскавите им часовници, всички спрели на 13:25, погледнах моя... бяха минали десет минути от тогава. Лекари, банкери, собственици на малки магазинчета. Всички, заедно, седяха и пиеха бира. Пиеха бира в градинките, по улицата. Даже хора, които не пиеха, сега се наливаха. Всички бяха различни, но толкова еднакви. Беше се получила една весела феерия на цветове, върху която се сипеше фонтан от бира.

Какъв е бил сънят? Така и не разбрах.Не работя....

Циник

„Циник”

Сега разбрах, навън е пълно със циници

Но, знаете ли, що е туй?

Циник е той, а тя е с цици

За циците, циник е хуй.

...

И ето, ако ти отричаш всяка сричка

Веднага ставаш като тях

Циник без хуй, без цици пичка

„Голямо долно” и без повод смях

...

Циник ти стана, без морал и злато

В цинична дупчица заврян

За теб цинизма е богатство?!

Богатство, батенца са „ин и ян”

...

От тебе, язва ми излезе на стомаха

За тва седя си у дома

И гледам как ми руса кака маха

Циник си ти, а тя мома

...

Аз моля те, ти стой от мене по-далече

Нося на раменете си глава

От Антистеновци ми писна вече

За т’ва написах, аз това!

...

ТРЕТИ-приказка

От Митака от Димитровград


Имаше един баща.
Казваше се Петър.
Петър беше дървар.
Петър имаше трима сина -
Първи, Втори и Трети.
Когато разбра, че умира,
Петър накладе голям огън
и викна синовете си.
Събра ги около огъня и каза:
"Аз си отивам. Пазете огъня докато се върна"
и издъхна.

Първи погледна огъня и каза:

- Тоя огън е твърде малък.
Аз мога да направя още по-голям и по-хубав.
Моя огън ще ни топли всички
и когато хората от града
видят пламъците му
и те ще искат да се качат при нас
и да си сгреят ръцете.
Рече и тръгна.
Влезе навътре в гората да търси дърва,
но не знаеше пътя и скоро се изгуби.
Дълго се лута, но не го намери.
Скоро стана нощ.
В тъмното се заблуди
и падна в тъмна и страшна пропаст

Така си отиде Първи.


Втори каза:

- Защо ни е тоя огън? Долу в града хората
строят машини,
вдигат сгради
и летят в небето.
Те нямат нужда от огън.
Гората не е мой дом.
Отивам при хората.
Рече и тръгна.
Пътя надолу беше тесен и стръмен.
Докато слизаше
чу шума на машините
Развълнува се, че най-сетне
щеше да види
металните зверове,
за които баща му
му беше само разказвал
и затича.
Спъна се и падна
в дълбока и страшна пропаст.
Може би същата,
в която брат му срещна
смъртта си.

Така си отиде Втори.


Трети беше най-малкият Петров син.
Той цял живот беше слушал
и затова не каза нищо.
Когато братята му си отидоха
Трети не знаеше какво да прави
затова остана да се чуди.
Погреба баща си,
взе брадвата му
и тръгна по гората.
Започна да сече дърва
и да ги хвърля в огъня.

Мина време.
Огънят продължаваше,
а Трети порастна,
но никой
не му беше казал
какво да прави
затова продължи да сече.

Клон по клон,
дърво по дърво,
гората бавно
започна да си отива,
а огънят растеше.

...

Трети остаря
и разбра, че не е останала гора,
с която да храни чудовището на баща си.
Дълго мисли,
накрая съблече всичките си дрехи
и скочи в пламъците.

Така си отиде Трети.

Огънят продължи да гори още малко,
но нямаше кой да хвърля дърва
а и нямаше останали дърва за хвърляне
затова угасна.

След време гората отново порасна
и в случай, че се чудите -
не - не пееше тъжна песен
нито за Петър,
нито за синовете му.

Митака от Димитровград

Ебал съм го

Йовата ритна топката с все сила към стената. Топката рикушира и се стрелна към множеството от неговите съученици, които запълваха времето за сладкото междучасие с още по-сладка "стеничка". И докато топката полетя за пореден път от крака на неговия дебел другар Мурата, Йова видя как, като че за миг, времето спря. Топката докосна леко стената и тръгна към него. Йовата гледаше как тя лети право към гърдите му все така бавно. Той се отдръпна в последния момент преди топката да го удари, времето отново се забърза, а Йовата се озова на земята.

-Ебал съм го! - каза Йовата. Ще си направя рекламна агенция.

Йовата нямаше никакво понятие от това що е бизнес, що е реклама, какво означава пазар и как може да продава каквото и да било въобще. Въпреки това в този кратък миг, в който времето като че ли спря, Йовата получи просветление. Но не беше някакъв божествен глас, който му прошепна съдбата, нито беше ослепяваща светлина с ангелски хор. Това бяха просто две думи, които се появиха в съзнанието - "реклама" и "агенция". Оттам насетне Йовата беше учил достатъчно, че да може да направи словосъчетание с двете думи и да проумее по неведом начин, че вместо да рита топка в стена, може да създаде рекламна агенция.

Йовата изтупа дрехите си и заедно с Мурата се отправиха обратно към училището. Мурата нямаше акъл и за две стотинки, но безкомпромисно се подчиняваше на Йовата. Затова и го последва, без даже да се замисли. Двамата представляваха внушителна гледа, която останалите момчета от седми б клас не можеха да пренебрегнат. Още повече - миризмата на Йовата се беше променила и всички доловиха това. Йовата миришеше на пари.

Мурата блъсна входната врата и всички заедно оставиха детството си на прага на училището, където влизаха не като ученици, а като бизнес партньори. Първата стъпка от тяхното начинание беше стаята по труд и техника на 5 г клас. Йовата нахлу с наперена стъпка, би  два шамара на учителя Спас Васев, отскубна си косъм от боядисания му в кафяво мустак и го изрита пред вратата. Можем да си представим какъв ефект предизвика това върху учениците, които избухнаха във весели възгласи, които мигновено Йовата прекрати с трясък на линията върху първия чин, който видя.

-Кучки, вече работите за мен. Вадите блокчетата за гланцова хартия и започвате да се занимавате с дизайна. А вие - погледна Йовата към събралата се тайфа на входа, отивайте да печатате плакати и след това отидете до "Гурко" където...

-Дизайн на какво? - попита смутено момичето от първия чин.

-Кучко, затваряй си устата и почвай да правиш шибания дизайн!

Камерата се отдалечи и остави Йовата и Мурата да се справят с нововъзникналия проблем, който се казваше Били и беше от 7 в клас и също беше получил просветление. Шумът от блокчетата с гланцова хартия заглушаваше минаващите коли по улицата и никой не разбра, че една кола е минала през топката и я е спукала.

Й.Р

„Сцената”

„Сцената”

Нямаше никого наоколо. Тя бе добра, доста добра, толкова добра, че ако останеш да я слушаш за повече от няколко секунди, рискуваш да прекараш целия си следобед, опиянен от нейните разкази. „Укротяване на опърничавата”... сама. Без втори актьор. Цяла пиеса на един дъх... без да спира нито за миг. Опиянена от това, което прави тя сияе... сияе и цялата вселена е в нея. Тя е безсмъртна. Изведнъж се разревава, така сякаш цялата мъка на света се е отприщила и нея я боли. Сълзите секват, тя се съвзема и продължава с пиесата.

            Тя е сама. Няма никого около нея. Не и преча нито аз, втренчил се във нея от поне тридесет минути, нито качващите се на спирките хора, нито подминаващите я контрольори, които сякаш събираха пари за нейния спектакъл, нито безбройните пътници на тролейбус  №9- нейната сцена.

Гъ.Зъ

Съвет

Здрасти, братко, мина доста време

Де така се дяна, няма ли да кажеш?

Здрасти, брат ми.. теб пък кво ти дреме?

По-добре една филия земи да намажеш!

...

Я, го виж пък ти, палячо...

Ей го на и ножа и маслото

А нима е туй гаспачо...?

Супичка ще хапна, яж си сам тестото!

...

Брей... да видиш ти, кога порасна

Само туй аз не разбирам

Мммм... супичката е прекрасна

Сега и хляба ще ти дегустирам..

...

А, бе, ей, момченце, я поспри се малко

И измий след себе си чиниите

Аз ще се поспра, ала ще е жалко

Опа-а... а може ли да пробвам от смокините?

...

Естествено, че не... не са готови

Я по добре дръпни си столче

Столчето ми действа кат окови

Искаш ли да идем до някое молче?

...

Стига с тези глупости, седни

И направо казвай, каквото имаш там да казваш..

Добре...., тогава  по-добре легни...

Първо ще приказвам, после ще наказваш

...

Опитах се за малко, на всички да угаждам

От всекиго да взимам за живот съвет

Преди да продължиш, с опасност да досаждам

Нали ти казах, че си крехък.. мой малък поет..

...

О... айде, стига, крехка ми била душата

Не можела света, жесток, да понесе

Аз виждам... разни хора, мътят ми главата

В душата ми натрапник иска да се нанесе...

...

А аз го гоня... махай се оттука!

Защо затискаш ми устата?

Защо изхвърляш си боклука

Тъй нагло.. пред вратата?

...

Боклук, врата, уста.... главата

Напрегнат ми изглеждаш, господине

Боклук в уста, глава в вратата

И всичко, бързо, ще ти мине.

...

Обичам твоите съвети,

От тях се чуствам по-спокоен

И аз обичам нашите беседи

След тях съм чист, като след дъжд пороен...

Разходка из раята

”Разходка из раята”

Ето мойте думи, ето моят лист

Разхождам се из София без работа и цел

Разглеждам хора, сгради... чист провинциалист

И виждам аз ферари, а до него сив панел.

...

Небрежно подминавам, вдигам рамене

Замислям се за бедност, глад и суета

В главата ми с насмешка: Има и по-зле!

Устата силно свита,а от там свирня.

...

И свирката се носи, хора се въртят

О, значи тези хора чували все пак

Но думи не проронват. Не... хората мълчат

Те чуват, но са неми. И клатят се във такт.

...

Тез хора са оставени, от други не от нас

Не вярват те на никого, във нищо и въобще

Тез хора са забравили за собствения глас

Те чуват свирки само, но не знаят от къде.

...

А, аз тук ще остана, да си свиря само

Докато не дойде човек разгневен

Докато не дойде и не ме хване за рамо

И не каже, стига вече, идвай ти със мен!

...

И тогава, доволен, пред всички ще стана

Ще спра да свирукам, ще тръгна напред

Щом думи изричат раи пред султана

Значи с раята тук всичко е в ред!

Бубулечки

Тъй както всяка важна клечка

Си има своите проблеми

Така и всяка буболечка

Решава дневните дилеми

Ето, например, наркомана

Пак, търси свойта скъпа дрога

Или пък пожарникаря

Се бори със дима във дроба

Чиновниците стават рано

Тях цял ден работа ги чака

Боли те кръста или рамо

Препълнен с чакащи е влака

Излиза, мравчици сме ние

Използват временно ни само

Докато просто се изтрием

Заменят с нови ни тогава...

„Малка култура”

„Малка култура”

След кратък разговор с Виена, рано сутринта

И размисъл, за нея, вчера вечерта

Реших да се разходя,аз по клавиатурата

И да си кажа всичко за културата

Есенции, на първо време, в моята глава се появяват

Ще трябва някак си от там те да се дянат

И мисли чисти, необременени да ги заменят

Та, нещо просто, те да сътворят

Заведох аз детенце, малко с мене вчера

На парти, то да ми реши проблема

Разхождах се със него и го запознавах

С „културните дейци”, а прости хора подминавах

След първия деец, детето ме запита

Защо тоз чичко, тъй назад залита?

Аз пробвах се за алкохола да му обясня

За ползите от него, а също и вреда.

То каза ми, че много му се пишка,чак трепери

Заведох го в кенефа, а там човек с очи като фенери

Попита ме, след тва детенцето за този феномен

Разказах му за джойнта... Айде, тръгвай с мен!

И тръгна с мен, но спря се то почти веднага

Той дума чу в тълпата и ме погледна с изненада

Не бе ли забранено - пита то- и грозно

Таз дума да се казва, пред хора и помпозно?

Тук, някак си, се аз почуствах затруднен

Помислих, малко.. по-скоро омърсен

От това, че не мога да обясня

На малкото дете, една псувня

Тя бе насочена, безгрижно, сигурно даже и с насмешка

Ала детето ме запита, и бе т’ва реакция човешка

Замислих се аз за проблема и сините стени

И някак си от всичките страни, се яростно посипаха псувни

Запуших аз ушите на малкото детенце

И казах му, да палим, да не подава ушенце

Излязохме навън и докато си то ядеше Мурата

Реших да не пробвам да се занимавам със културата.