четвъртък, 19 юни 2014 г.

Такъв ми бил късметът

Защо ми трябваше да си купувам кафе с късмет точно преди партито – още не зная. Но така или иначе – ето го и късмета: „Не се събирайте с шумни компании” – егати късмета!

Качвам се по стълбите към партито, а той с мен, късметът ми – ходи след мен и се опитва да ме спъне. Облечен е в някакви шарени дрехи, които ужасно започват да ме дразнят .

Влизам, влиза и той, важно-важно, сякаш си е у дома. Оглеждам се, пълно е с хора и е шумно. Не, че е изненада, де...все пак е парти – те какво са виновни хората, че точно днес съм решил да си изтегля такъв късмет. На всичкото отгоре, не виждам да има други късмети наоколо.

Нея виждам отдалеч, но не е сама. Все пак решавам и тръгвам натам, но Късметът ми действа точно в този миг. Става, отива право към нея и грациозно подбутва застаналия до нея мъж, който разлива чашата си върху жълтата ѝ лятна рокля.

Решавам, че с жените съм дотук и се отправям към кухнята, поне да хапна нещо, преди да си тръгна. Оттам точно изваждат тортата със запалени свещички и всички запяват Честит Рожден Ден, а Късметът ми, пък, решава, че това идеалният момент да ми подложи крак. Падайки, повличам цялата торта с мен по пътя към земята. След като се изправям. Единствената мисъл в главата ми е, че трябва веднага да си тръгна от скапаното парти.

По пътя към входната врата се опитвам да избърша лекето от торта върху блузата си. Качвам се в асансьора, а тя ме пита:

- Лош късмет, а?

Първо виждам жълтата лятна рокличка, а след това и петното от разлята напитка върху нея. Накрая – усмивката ѝ.

- И аз не извадих добър късмет... – казва усмивката и се разширява още    повече.

Разсмивам се и тръгваме надолу. След половин час се разхождаме заедно по тъмните градски улици – тя, аз и Късметът.

понеделник, 16 юни 2014 г.

„Колко струва една история”



Сельодката беше на масата, водката в хладилника, а гостите започнаха да пристигат един след друг. Малко по малко, веселието започна да взима своите жертви.

Първа пострада лампата в хола – от удара се разхвърча на хиляди парченца, а мухата просто си отлетя към прозореца, откъдето започна да наблюдава метенето на стъкления боклук. След лампата, падна и креслото. Не, че беше много ново, но все пак преди да остане без крак, поне успяваше да стои в изправено положение. А сега стои като дървена статуя на капитан Кук в кухнята и само чака някоя заблудена душа да седне отгоре му, за да се килне на една страна.

Точно там, в кухнята, някой го забеляза– беше в стара стъклена бутилка от лимонада с оригинален етикет, на който с маркер беше написано „ликьор от орехчета”.

-          - Ликьор от орехчета?! – попита някой – това пък откъде ти е?

Можех да бъда честен и да кажа, че някой го беше донесъл в нас, защото му харесала старата бутилка от лимонада, и че е бил намерен пред кофа за боклук, но не го направих, просто казах:

-          - Един приятел го донесе.

Докато стигна обратно в хола, вече всички разправяха, че някакъв мой приятел бил донесъл ликьора, който бил направил баща му. Не казах нищо. Единствено ме притесняваше вероятността вътре да има нещо негодно за пиене, но слава богу, всички оцеляха, даже много им хареса!

Един друг път, пък чух, че ликьорът бил направен от моя баща, от ореха ни на село. Тогава един приятел се беше разделил с поредното «момиче на мечтите» си и дълго време, сърбайки от ликьора, обсъждахме колко е гаден живота понякога. Няколко месеца по-късно отново седяхме на същото място, точно се беше влюбил отново, поговорихме за това колко хубаво нещо е животът и отново сръбнахме по една чаша от ликьора от орехчета.

Историите придобиваха всякакви форми и вариации, някои бяха чували за ликьора, но си мислили, че е от бадеми и затова никога не го пробвали. Така отпразнувахме завършването на сестра ми, а друг път на една приятелка ѝ се беше родила племеница, та ме помоли да сипя от ликьора за нейно здраве. Естествено поляхме щастливия повод, а после си поговорихме за бъдещето и мечтите.

Когато Ванката си беше счупил ръката, ликьорът беше единствената му утеха. Мине се има-няма ден и той отново стои в кухнята до прочутото ликьорче. А после сяда да се оплаква колко много го сърби ръката.
Той тогава ме попита един въпрос, на който не успях да отговоря. Вика ми:

-          - А, бе, колко според теб струва една история?

Нали ме пита, та скалъпих нещо от рода на «различните истории си имат различна цена» и «някои са добри, други безценни», а той човекът просто искаше да чуе някаква цифра, защото беше написал една история и сега се чудеше за колко пари може да я продаде.


Имаше и не до там весели моменти. Например веднъж се скараха Меги и Петя и оттогава не са си проговорили. Ако не беше свършил ликьорът, щях да ги поканя само двечките, да им сипя по една малка чашка и да им кажа:

-          - Айде, с ликьора започна всичко, с него и ще свърши!

Но, уви... ликьорът свърши, а те още са скарани.

Спомням си последната чаша – падна се при мен. Не че има някакво значение, де... Просто, когато най-накрая течността вътре свърши, хората взеха да забелязват бутилката – тя беше от онези, много старите бутилки от лимонада, които вече никъде не можеше да намериш. Такива, дето по антикварните магазини се избиваха да ги купуват. Плюс, че беше и с оригинален етикет, което, според Ванката, щяло да вдигне десеторно цената на бутилката.

Антикварят ме погледна изпод дебелите си диоптрични очила и безизразно каза:

-          - Етикетът е надраскан, така нищо не струва. Съжалявам…


На излизане погледнах пак бутилката, прочетох всеки текст на етика, когато накрая стигнах до надпис: цена 60 стотинки.

Поне едно нещо вече мога да кажа със сигурност:

-          Тази история, Ванка, е купена точно за 60 стотинки и според някои не струва абсолютно нищо.