четвъртък, 18 юли 2013 г.

Бялата сова


Всички знаеха Гелето, той си беше момче на място. Имаше си и сова, та покрай нея му беше излязъл и прякор- викаха му Совата.
Тя беше бяла, полярна- невероятно прекрасна. В началото не се разделяше с нея, дори и на училище я водеше със себе си. Влизаше в час и я слагаше на чина до него, точно до големия буквар с облещения кафяф, очилат бухал. Първите няколко месеца учителките негодуваха. Постепенно обаче свикнаха с нея, дори някои от тях толкова се привързаха, че веднъж когато Гелето не я доведе на училище, те веднага се впуснаха да го разпитват какво и е и защо не е с него...

Но тъй като бащата на Гелето я беше вкарал в страната нелегално, никой не му беше обяснил, камо ли той да обясни на несретното си отроче, че совите трябва да летят много, наистина много. Та, докато най-сетне в четвърти клас, в учебника по биология той не прочете за белите сови и техните особености, хич, ама хич не я беше пускал да лети. После реши да започне да я извежда в задния двор на къщата на баща си, където имаше огромна поляна, осеяна с цветя и две вековни череши. Едната дори беше разцепена наполовина от мълния.
Точно тази череша беше привлякла преди месец погледа на един странстващ художник. Той беше дошъл или от Италия, или от Испания, така и никой не разбра. Сядаше там, на хълма отсреща, разпъваше стойката, платното, хапваше една ябълка и се залавяше с тъй интересната му череша.
Един ден окото му привлече излитащата от ръцете на Гелето бяла сова. Тя така му се хареса, че той веднага забрави за разцепената череша. Совата прелетя над него и едно бяло перо се отрони от нежното и крило, и падна в краката на художника. Той го вдигна, погледна обратно нагоре, но нея вече я нямаше.
На следващия ден той отиде по-рано, с надеждата, че ще я види поне за една секунда повече, а когато това стана, той засия от радост и отпи от чашата с вино, без да откъсва поглед от нея. 
А тя летеше... о, как само летеше- господар на небесата! 

С всеки изминал ден тя започна да лети все по-близо и по-близо до него, завърташе се точно над главата му, а той я следваше с усмивка на уста, привлечен от непознатата за него емоция.
Веднъж тя кацна на няколко метра от него, и постоя там за малко, след това се издигна, за да се върне при Гелето, който я чакаше на пейката пред старата череша, чоплейки семки, загледан в два торни червея, изтегнали се на зелената трева. Толкова се беше вглъбил с червеите, че дори не забеляза пристигащата сова.
Следващите няколко дена совата започна да прекарва все по-дълго и по-дълго време кацнала при художника и все по-малко реейки се из прошареното от малки бели облаци небе. Но Гелето въобще не го интересуваше, той просто си стоеше там, чакайки я да се върне, както всеки друг път.
Един ден совата просто излетя и директно кацна на метър от платното на художника. Той толкова се зарадва, че започна да обърква цветовете и рисунката му заприлича на рисунка на първокласник. Чудеше се какво да направи, но тъй като не успя да измисли нищо гениално, просто се вгледа в очите и и се усмихна. След това тя отново се отправи към поляната с разцепената череша. 
През това време Гелето седеше някъде в къщата и си играеше с играчки, доволен че е изпълнил своето задължение към совата и съвсем забрави да я посрещне, а когато най-сетне излезе на поляната, совата вече я нямаше. 
Няколко месеца по-късно от съседното село се донесе мълва, че из земите там бродел някакъв художник от Португалия или там Холандия, така и не се разбрало, а високо над него се реела неговата бяла сова.