Зелени очи

По врата й преминаха тръпки, тя се изправи и погледна към него: той още спеше...

Облече се и отиде в кухнята, стъпките й се приглушаваха от дебелия килим. Видя счупената кафеварка, в която още имаше изстинало и засъхнало кафе.

Мислите й започваха да се подреждат, докато набираше номера на таксито.

Погледна часовника си, беше спрял.

***

Не се беше бръснал вече няколко месеца, откакто дъщеря му беше починала. Износените дънки, с които беше открил безжизненото й тяло почти се бяха сраснали с него.

Цялата тази смрад се примесваше със страшните мисли, които се бяха заселили в главата му, създавайки неописуема комбинация от мъка, ярост и безпомощност.

Той се качи в таксито си, остави горещото кафе в поставката до скоростния лост и се отпусна на седалката. Не знаеше кога, но всичко скоро щеше да свърши. Беше го решил!

***

-         Къде така?- тя се стресна. Отвърна поглед от кафеварката и зелените й очи се настаниха плахо върху неговите.

-         Заминавам...

-         Къде?

-         Не зная. Далеч.

Той се изправи и тръгна към нея. Бяха заедно от няколко години, но никога не я беше виждал такава, цялата трепереше.

-         Случило ли се е нещо?

Тя сведе поглед, обърна се и тръгна към коридора.

-         Нека дойда с теб!

-         Не...

-         Идвам.

Обу се дори по-бързо от нея. Хвана ръката й, тя се отдръпна и заедно излязоха.

***

Адресът му беше познат. Беше идвал тук често, така че бързо намери входа и зачака.

Обичаше да кара колата си, когато караше всички лоши мисли се заглушаваха от шума на двигателя. Спирачките скърцаха, така както скърцаше бащиното му сърце, несмазано, нераздвижено, почти счупено.

Мразеше моментите, в които му се налагаше да спира. Всичко се връщаше обратно, образите, нейният стон... очите й!

***

По стълбите надолу тя мълчеше. Той се опита да поговори с нея, но всичките му опити се блъскаха в зелените й очи и се разбиваха в пода.

Мълчанието го побъркваше, можеше спокойно да разреши всеки проблем, но пред мълчанието бе безсилен.

Когато слязоха долу, таксито вече ги чакаше. Тя отвори вратата и се качи на задната седалка, той я последва, смрадта ги лъхна веднага, но никой не каза нито дума, сякаш очакваха именно това.

***

Той не можеше да повярва. Приликата беше поразителна. Същата дълга руса коса, нежни бели ръце, през които прозираха пълните й с кръв вени. Очите- зелени, изпълнени с живот, виждащи в бъдещето.

-         Няма ли да тръгваме?- каза тя.

Тръгнаха, скоростта на автомобила се увеличаваше постепенно, мислите които нахлуваха в главите на тримата пътници също.

***

Тя се обърна към него. Гледаше го дълбоко, дори с презрение, сякаш й беше сторил някакво неописуемо зло. Той не разбираше, не осъзнаваше, че в последно време тя се чувстваше пренебрегната, заради приятелите му, заради работата му, заради него самия.

Обичта им датираше от толкова отдавна, че тя се беше превърнала в даденост за него, беше престанал да обръща внимание на малките неща, с които я беше спечелил. Беше я забравил.

***

Мисълта за прекратяване на нарастващата в него агония го гонеше от почти два месеца. Беше сам, всички други бяха заминали.

На всеки светофар в главата му изплуваше тя, той нарочно форсираше двигателя или пускаше чистачките, така че мислите да заглъхнат, да се разсее, но тя изплуваше, изплуваше без предупреждение и оставаше там, с русата си коса и зелените си очи, които можеха да кажат всичко.

Погледът му се премести върху нея. Сега тя седеше на задната му седалка, беше скръстила ръце, нацупена, невинна, като малко момиченце.

Мисълта, че нея вече я няма го разкъсваше. Беше я загубил, безвъзвратно. Крепеше го 

единствено фактът, че скоро щеше да отиде там, при нея!

***

Той хвана ръката й. Тя се отдръпна. Обичаше я и не можеше да я гледа такава.

-         Какво има, моля ти се, кажи...

Тя го погледна за секунда, след това измести поглед и преглътна. Нямаше да каже нищо!

***

Видя зелените й очи, започна да си спомня за летата прекарани в планината, колко красива и щастлива бе тя...

„Не, аз ще те намеря, каквото и да ми коства!”. Мисълта премина за секунда, сега той беше сигурен, ще го направи днес.

„Не днес, сега!”, той се хвана здраво за волана на колата.

Тя погледна километража, страхът премина през крехкото й тяло, ръката й инстинктивно се вкопчи в тази на любимия си човек, той я стисна здраво, също толкова здраво колкото таксиметровият шофьор се беше вкопчил във волана и толкова здраво, колкото образът на мъртвата му дъщеря се беше вкопчил в него.

Погледна часовника си- беше спрял!

Погледите им се срещнаха, също така както се срещнаха фаровете на таксито и връхлитащият отсреща камион. От сблъсъка устните им се докоснаха, телата им полетяха във въздуха и останаха вкопчени, а зелените й очи останаха в съзнанието на шофьора завинаги, казвайки:

„Обичам те, обичам те!”