Той затръшна вратата. Беше се уморил, излезе и тръгна. Не
обръщаше внимание на топлата есенна вечер, не видя и пълната луна, пропусна
песните на заминаващите си птици. Нищо не можеше да го успокои.
Вървеше бързо, задъхан, мислите се блъскаха една в друга. Защо,
защо беше нужно всичко да бъде толкова трудно.
Видя малката павирана уличка. Ако не беше толкова замислен,
може би, щеше да види и тъжния уличен фенер, и спусналия се от къщата бръшлян.
Тръгна по нея, вървя до самия и край. После продължи по
стръмната пътечка, която, като че ли, водеше до самия край на света. Кафявите
склонове не го притесняваха, та той дори не ги забеляза. Чу се вятърът, чу се и
морето. Знаеше, че скоро ще го види. Лека тръпка премина по тялото му и след
това го видя, в цялата му прелест – то, морето! И една мъничка пейка.
Седна на нея. Всичко беше трудно, всяко едно действие
водеше до друго такова и краят не се виждаше. Нямаше време за почивка. Не
успяваше да смогне с всичко, уморяваше се. Беше започнал да забравя, за
приятели, за празници, за работа, за любимите си хора...
След това изправи поглед и го видя, то седеше там... колко
ли време седеше вече? Години, десетки, стотици, хиляди, милиони... Дали
забравяше, или помнеше всичко? Не го ли болеше от всичките тези спомени?
Стоеше, понякога бурно, друг път спокойно, чакащо нещо да се случи, или
напротив– без никакви очаквания.
Главата му щеше да гръмне. Защо, защо всичко това и защо
сега, защо на него и защо, защо...?
В безсилието си, той погледна към самотната пейка, чакаща
него толкова години, извади от джоба си малкото черно моливче и написа „защо?”.
...
Малкото кожено кълбо се търкулна по стръмната уличка, Боби
се опита да го стигне, но не успя. То започна да се търкаля надолу по склона,
към самото море. Боби се затича след него. В последния момент топката се спря в
една изтърбушена пейка. Седяща си просто там, насред нищото. Боби се наведе,
взе топката и реши да си почине. Седна на пейката и се вгледа към морето. Колко
беше хубаво! Тихо, спокойно, без никакви вълни, абсолютно огледало. Душата на
Боби се огледа в него. Тя беше млада, тръпнеща, очакваща нови неща, неща
различни и забавни.
Поседя няколко минути, а после младото му сърчице тръпна и
Боби скочи. Тогава видя черния надпис на пейката – „защо?”, Боби се засмя,
извади маркер от джоба на панталонките си и написа: „Какво?”
...
Като в сън излезе от входната врата, още чуваше безкрайните
въпроси, блъскащи се в стените и отекващи в коридора. Мъглата се разсейваше постепенно,
видя паважа, видя стръмната улица, видя малката пейка, видя морето, вълните.
Седна и се вгледа отново. Луната беше започнала да се
смалява, той се чувстваше по същия начин. Смаляваше се, смаляваше се пред
приятели, пред колеги, пред всичко и всички, искаше му се съвсем да изчезне и
да потъне в празнотата на бялото... или черното– нямаше никакво значение.
Но той знаеше, знаеше, че скоро всичко ще приключи, всичко
щеше да стане бяло... или черно– нямаше никакво значение. Тогава видя надписа.
„Какво?” Какво ли? Как така какво? Погледа му се замъгли,
краката му се разтрепереха, ръцете му се стиснаха в юмруци и малка сълзица се
спусна към стиснатите устни.
„Толкова много неща!” се блъскаше в главата му, „толкова
много неща!”.
Вълните, като тежки ръце се стоварваха върху каменните
барабани. Вятърът се носеше, като нежна цигулка във въздуха. Ръцете му
трепереха. Не можеше да се сдържа, цялото му лице се беше обсипало в сълзи, а
немощната му ръка, с разкривени букви написа: „Толкова много неща...”
...
Боби пак си подритваше кожената топка, беше края на есента,
та не беше останал никой от приятелите му. Всички си бяха заминали, е... то и той
скоро щеше да си тръгне, ама му оставаше още една седмица. Морето пак се беше
успокоило и той реши да се разходи до изоставената пейка. Взе топката в ръце и
започна да слиза по стръмната пътечка. Веднага видя новия надпис. Боби се
зарадва, на минутата извади маркера и седна на пейката. Не го впечатлиха нито
огромните ята щъркели, нито гладкото море. Беше си намерил приятел.
„Че това е страхотно!”, написа Боби. Той толкова си мечтаеше
да му се случат „толкова много неща”. След това с усмивка седна и погледна
морето. То му се усмихваше също.
...
Измина една седмица. Боби ходеше всеки ден до малката пейка
и всеки ден намираше нов надпис на нея.
Днес следобед трябваше да си ходи. Излезе за последен път.
Отиваше да се сбогува с морето, в едната си ръка беше хванал кожената топка и
вървеше по склона. Подхвърли я във въздуха, но не успя да я хване. Топката се
понесе надолу и се спря при пейката. За първи път виждаше друг човек да седи на
нея, изглеждаше щастлив. Боби се приближи, взе топката и седна до него. Минутите
летяха, като птиците, отлитащи на юг. Двамата съзерцаваха морето, спокойно,
отдадено на мига, без никакви очаквания, без предразсъдъци, без черно и без
бяло. Просто очакващо следващия ден.
След това мъжът си тръгна. Боби остана още няколко минути. Погледна
към самотната пейка, застанала с лице към необятното море. Беше се появил нов
надпис:
„Благодаря, приятелю!”
