понеделник, 14 ноември 2011 г.

"Toпка"


„Топка”

            Малкото кожено кълбо ме накара да си спомня. Спомних си как се събирахме рано-рано, после се деляхме. Обикновено честта се падаше на Никола и Иван- близнаците. На пръв поглед много си приличаха, ама ние си ги знаехме, нямаше как да ги сбъркаме. После започвахме да ритаме и не спирахме, докато от някой от прозорците не долетеше едно „Ей, Кирчо, прибирай се!” или „Боби, яденето е на масата, айде мамо!”. После се разбирахме да се срещнем след малко и всички се прибираха да ядат.
            Нашите много работеха по онова време и аз честичко ходех при близнаците. Леля Светла ме гощаваше със страхотни манджи и всеки път, въпреки че много добре знаеше, ме питаше:

-          Е, как така не ядеш хляб?! Не мога да разбера...
-          Ми- отвръщах и пък аз- така съм израстнал. Де да зная...- и продължавах да нагъвам от тенджерата с манджата.

После всички бързаха да дотичат до сгорията долу. Имаше една метална врата, ползваха я да си тупат килимите, а ние да ритаме. На другия край бяхме сложили два големи камъка. Едвам ги бяхме домъкнали тогава, спомням си, че с Пешо ни отне половин следобед да ги дотъркаляме. Ритахме по цял ден, чак докато се стъмнеше. Прекъсваха ни майките ни. Някои дни стояхме до много късно, лампата светеше и всички тичахме и ритахме, без проблеми и без очаквания.
            Когато вдигнах топката и се огледах, всичко си беше както преди. Е, вярно, че сгорията беше асфалтирана и превърната в паркинг, двата камъка бяха заменени от кошче за боклук и ръб на детска площадка, но все пак едно нещо не се беше променило: децата си стояха, все така щастливи, подритвайки топка и без никакви проблеми. 

вторник, 1 ноември 2011 г.

"Нещо ново"


            Трия. Трия усилено и всичко. Вече изтрих старите разкази, те нe са актуални. Изтрих и телефонните номера на всички. Писна ми. Заминавам. Но накъде? Зашо ми е да ходя някъде, след като тук всичко си е наред. Нещата си вървят, бавно-бавно, но вървят. И живота не е лош. Ето, вчера бях болен цял ден, а пак имаше какво да се прави. И днес не ми е добре, но плановете за началото за деня са направени. Ето, даже преди малко ми звънна телефона и организирахме и вечерта. Не ми е зле, защо тогава така усилено трия?
            Трябва да е било към три през нощта. Така си мисля, защото боклукджиите бяха минали отдавна, а още не се беше зазорило. Така, че три е добро предположение. Станах, целия бях в пот. Не си спомням какво съм сънувал, но трябва да е било наистина важно. Мого ме е яд в такива моменти, знаеш че е важно, но нищо не можеш да си спомниш. Единственото което зная е, че гласът все още беше там. Да, това го помня... някакъв глас ме накара да стана.  И сега ми казваше да изляза. „Може ли поне да се облека”, помислих си аз. Отговор не последва.. само тръгвай, та тръгвай... е накъде да тръгвам?!
            ... седя си сега, няколко часа след всичко и продължавам да трия. Изтрих си пощенската кутия. Започвам да трия графитите под нас. Много са добри, но вече не са актуални, стари са. А има нови творци, те искат да кажат нещо, но всички стени са заети. А те, глупците, от уважение към старите си траят и не смеят да направят нещо отгоре. Затова и ще ги изтрия!
            И ето ме.... вървя, тръгнал съм! Слушам Теб и вървя. Защо ли те слагам с главна буква? Кой си ти? И по дяволите... защо в три сутринта?! Сигурен съм, че сега стоиш някъде и се смееш, подиграваш ми се. Аз те слушам, следвам те... а ти ми се подиграваш! Или не е така? Искаш да ми кажеш нещо? Не можеше ли да го направиш, докато си лежа в леглото? Не? Е, добре тогава... така да бъде, ще те последвам!
            Всичко що е било старо, вече го няма. Няма го и надписа „Само Левски” във входа, дето го беше писал Пената... голям сладур... вече колко време стои на тази стена?.. има-няма двайсетина години. А вече го няма! Какво да се прави, стар е! Стари са и записите върху касетките ми. Ей го на, този е от поне петнайсет години. Аз и сестра ми, седим и записваме върху касетка на Pink Floyd. Правим си радиопрограма. Но и нея ще изтрия, така както съм изтрил едно време записа на стария Сид, така и този ще изтрия. После ще може да се запише нещо ново. Нищо не разбирам!
            ...тръгни надясно! Но надясно има стена, къде да ходя? Да се кача върху нея и да продължа? Двор. Вътре в двора седи старик. Три през нощта, а той ми седнал в двора и чете книга. Приближавам се. Искам да му кажа нещо, поне добър вечер, но не мога. Гласът ми запушва устата и ме гъделичка. Приближавам се още малко и виждам книгата. Тя е празна. Всичко е бяло и чака, чака някой да я надраска с нещо ново.
           
Затова и трия, трия всичко старо, за да може да има място за нещо ново. Нещо друго!
           

            

„Запеканка”


„Запеканка”

            Отивам до клозета. Имам запек. Творчески! Грозно ли е? Не звучи добре? Искаш нещо по-романтично, нещо по-розово? Добре де, опитвам, но всеки път щом почна нещо розово... а бе, най-много до розови бузи го докарвам. На гъз! Затова и по-добре да съм си запечен, че не зная какво розово ще има в дриснята, която следва.
            Ето ме, стоя. Стоя насред улицата и чакам. Чакам нещо необикновено да се случи, та да ти го разкажа. Някой поет-просяк да ми разкаже невероятната си история и след това да отиде и да си легне в картонената бърлога на ъгъла на Шишман. А защо ли не, някой фашист-филолог, да ми каже истината за световната конспирация и даже да ми зачете от новата си книжка. Знаете ги. Тези в малък тираж. Пет книги.. и петте си ги е купил сам и сега се рахожда и ги чете на мен. А пък аз не ща и да слушам, но слушам, за да ви го разкажа.
            Чакам, за да чуя досадните стенания на полицейските служители. А бе, не ми дреме бе, тъпак! К’во ми пука на мен, че на теб работата ти се струва тежка и неблагодарна?! Ти си си я избрал, а и ако спреш да захранваш за дребна риба и се замислиш малко, току виж ти е олекнала работата, току виж е станала и малко по-благодарна или благородна.
            А аз съм си все тук, все така си чакам. Чакам си вдъхновението. Напоследък даже го търся, не го чакам, то с чакане, явно само проблеми идват. И ето, аз вече търся, бягайки. Търча наляво-надясно и търся. Спирам за малко, защото зная, че ако се застоя, пак идват проблемите.
            Май спираш само за храна. Да се наядеш...леле, ей на т’ва му се казва кеф, братче! Да седнеш в някой ресторант, смърдящ на пълнени чушки, крем карамел и шкембе чорба, едновременно и да се наплюскаш, ама така, че да не можеш да станеш, че да те е страх да се оригнеш, да не би да се издрайфаш! И сега си доволен и може да починеш. И после пак- бегом марш!
            А любовта, какво стана с нея?! От толкова бягане ми се завива свят. Нали любовта беше онова нещо, което те караше да спреш за минутка. А ти търчиш, спри се бре, братче! Стига търча, любовта те чака, смирена, гледа към теб и й се вие свят от твойто тичане. Минаваш покрай нея, като настинка. А тя се върти ли върти, чака да спреш и да я прегърнеш. Да си починеш от този бяг.
Почини си...!