Изборът

„Изборът”

„Ще хвърлвм ези-тура”-мислеше си Том. Том, беше на около 24-28години.

„Ези- отивам, тура- оставам си вкъщи. Том често занимаваше не друга, а именно своята особа с такива, признайте, особено важни за човек на неговата възраст, въпроси. Извади една голяма, всъщност си беше най-голямата монета, която имаше и я подхвърли нагоре. Падна се ези. Ези означаваше, че Том, именно, а не някой друг, трябва да отиде при приятелите си, вместо да се прибере вкъщи. Всичко, може би, щеше да протече по друг начин, ако Том не беше...нека Ви обясня...

Том бе симпатяга, ако това определение Ви помага да разберете каквото и да било. Занимаваше се с неща като живота и други такива и спеше по-малко време, отколкото бе буден. Харесваше приятелите си и те, изглежда, го понасяха, но напоследък Том нещо се бе.... дори не зная как да Ви го предам по най-добър начин, но нека кажем, че Том просто започна да обмисля всички гледни точки на нещата, да провежда бърз, естествено много интелигентен, разговор със себе си, на ум и след това да взима най-разумното решение.

Точно това ези предизвика следният такъв:

„- Падна се ези- помисли си Том- но пък въобще никъде не ми се ходи. Дали да не хвърля пак? Не, това е съдба, ала аз въобще не искам да ходя където и да било.” Проблема, изглежда, беше в това, че на Том точно му се беше обадил един негов приятел, за да му съобщи, че заедно с няколко близки и малко повече не толкова близки и симпатични приятели на Том се били събрали в едно нощно заведение, което се намираше на около пет, до десет, минути разстояние от Том. Том погледна часовника на ръката си. Беше единадесет вечерта. Надяваше се да е след дванадесет, за да може да се оправдае с късния час, но уви.

„- Ще отида-помисли си пак Том”

„- Да, но там са и този и онзи, те не са от най-интересните хора на света.”

„- Е, да де, но пък тази и онези другите двама са там, а пък те са доста приятна компания”

„- И се падна ези!”- завърши, както виждате, изключително интелигентния разговор със себе си, Том.

След този, изтощителен, спор, Том приседна на единствената, незаета пейка, която успя да намери. Още не беше решил какво да прави, но вече му беше писнало да спори. Знаеше, че още в мига в който подхвърли монетата бе решил да не ходи и тайничко се надяваше на тура Извади от джоба си една цигара и я запали. Глътна първата порция дим, задържа за секунда, след това с невиждано удоволствие изпусна. Други мисли започнаха да нахлуват в главата му, но той бързо ги изгони, а заедно с това загаси току-що запалената цигара и я запокити към кошчето за боклук до него.

Беше есен, листата на дърветата бяха се разделили на две половини, едните, на които още им се стоеше по дърветата и такива, на които вече им бе писнало. Том се замисли за есента, за това как скоро, вече, нямаше да може да стои така леко облечен в единайсет вечерта, макар че, ако трябва да сме точни вече бяха минали десетина минути.Как, това, може би, е последната(тук Том се опитваше да се убеди да отиде при приятелите си) вечер в която ще може да отиде някъде, където и да било и после можеше да се прибере пеша и да не зависи от разни транспорти и прочие.

„- Хайде де, признай, вечерта е прекрасна, ти нямаш какво да правиш, защо да не отидеш там?”

В този момент иззвъня телефона на Том, той бързо го извади и видя, че беше време да даде своят отговор.

- Ало- каза Том- кво става?

-Ми нищо, ти къде си- чу се мъжки глас от другата страна на линията- идваш ли?

- Ами... не знам, чудя се- каза Том и се засмя, той въобще не се чудеше.

- Аре идвай де, ше пием по бира и после ще си ходим- каза гласът.

- Мхм, да, ами... не зная- все още весел, отвърна Том- аре, ей сега ше ти звънна,ок?

- Добре, ама няма какво да се чудиш. Айде.

Том проведе още един кратък диалог, с който, мисля, че няма нужда да се занимаваме в момента, тъй като досущ прилича на вече проведения.

Всичко бе решено. Том щеше да се прибере, а гласът от другата страна на телефона щеше да си допие бирата в компанията на този, тази и онези, които бяха както симпатични, така и не толкова. А пък Том щеше да се изкъпе, да легне в леглото си, да извади книгата, която се канеше да дочете от няколко дена, бяха му останали само няколко странички, и след това щеше да заспи блажен сън. Но не това му бе отредила съдбата. Трябва да отбележим и още един факт, за да подсилим съдбовността на този момент. Том се намираше в градинката, седеше на пейка със слушалки в ушите и малка свита цигарка в едната ръка. Отстоянието от входната врата на жилището на Том до мястото, къде се намираше в момента, надали превишаваше двеста метра, та всичко непредвидимо можеше и щеше да се случи точно в този интервал от време и разстояние.

След като взе последното решение, Том се изпъна на пейката, звънна един телефон на гласа, за да му съобщи, че никъде не възнамерява да ходи и че ще върши всички активности, които изброихме по-горе, пожела му приятно изкарване, прати поздрави на всички останали, които бяха в бара и затвори телефона. Следващото което направи бе да пъхне и втората слушалка в ухото си, да извади запалката от десния си джоб и да запали малката свита цигарка.

Хиляди мисли започнаха да нахлуват в главата на Том. Той допуши цигарката в рамките на една песен и се отпусна, реши да се понаслаждава на брезите, окъпани в златна прожекторна светлина, на хубавата песен, изобщо да се наслади на мига. Главата на Том започна да се замайва и всички мисли се разхвърчаха из нея хаотично. Том затвори очи и се усмихна, можеше да види всичките тези откъсечни мисли, хвърчащи нагоре-надолу, наляво-надясно пред очите му. Мисли за всичко и за всички.

Така Том седя на тази пейка, окъпан в светлина, с усмивка и затворени очи. Поседя на пейката десетина минути и тръгна към вкъщи, запленен от идеята да прочете последните редове на книгата, а и се чустваше толкова добре, че нищо не би го накарало да отиде в задимения бар и да прекара следващите мигове в тази дупка. Дори му стана смешно, че някога въобще се беше замислял дали да отиде.

След това Том стана и тръгна по старата улица надолу, нямаше абсолютно никого, но дори и да имаше някой, Том нямаше да може да го чуе, заради слушалките в ушите си. Стигна до входната врата на малката кооперация и натисна бравата.

Нека да се върнем до момента, в който Том се отпусна на пейката. Тогава пропуснахме да кажем, че пейката бе доста неудобна и на Том му отне няколко минути, за да успее да се намести, но така и не успяваше, защото ключовете все му ръбеха, та именно тогава Том и реши, че просто ще откачи ключовете и ще ги сложи до себе си, а пък на тръгване ще си ги вземе, както естествено не стана, но пък и в светлината на по-горните събития, не бива да виним Том, че именно така се бе случило.

Та, Том натисна бравата, тя не поддаде и Том бръкна в задния си джоб, за да извади ключовете и тогава топла вълна премина през него, той набързо излезе от утопичното си състояние и се затича нагоре по улицата към пейката на която бе седял. Въпреки, че Том бе доста замаян от горепосочената, свита, цигарка, той бе от хората които са със ум секач и моментално се бе досетил къде, точно, са неговите ключове и каква глупост бе извършил.

Нека припомним, че вечерта в която се развиват настоящите събития беше последната обещана топла вечер и много хора се бяха насилили да излезнат в тази, точно, вечер. Именно заради това не трябва да се изненадвате от факта, който толкова много и неприятно изненада Том.

Тичайки нагоре по улицата, Том отдалеч видя, че пейката, която беше оставил преди по-малко от три минути, вече беше заета. От това на Том хич не му стана по-добре и той се затича още по-бързо.

- Хей, Том, какво става?- изненадващо долетя глас от старата пейка на Том. Беше Виктор. Виктор, нека споменем, бе от тези, приятни, недосадни и доста симпатични приятели на Том, с които той нямаше нищо против да прекара колкото и да е време.

- Ох, слава богу-каза Том- а бе, да сте намирали едни ключове тук?

- Да, веднага ги познах, по ключодържателя- каза Виктор- това са Мария и Ели. Мария, Ели, това е Том, човекът с ключовете-каза Виктор и смеейки се извади от якето си връзка ключове- накъде си тръгнал?- попита Виктор.

- Ами.. –също смеейки се- каза Том- тамън се прибирам и бам! Уф, добре, че вие сте ги намерили. Приятно ми е- продължи той, обръщайки се към дамите- Том.

- Ами, ние за малко седнахме тук, да повием, аре няма кво да си ходиш, стой с нас и после ще те водя на едно ново място,а?- Виктор извади от джоба си малък спейс и подготви материалите за работа.

- Добре де- приседна на пейката Том.

Том и Виктор не се бяха срещали от по-рано през деня, така, че нямаше какво ново да си кажат, затова работния процес на Виктор премина в шеги за постъпката на Том и запознаването на Том с двете момичета, които, както се оказа, бяха колежки на Виктор от университета и на всичкото отгоре бяха доста симпатични, което, няма как да отречете, прави прекарването доста по добро.

Следващите минути протекоха нормално, порция кашляне, малко смях, всичко в реда на нещата. Момичетата се оказаха, освен симпатични и доста забавни.

Всички станаха и следващите минути протекоха в кратки и забавни разговори, неангажиращи и заради това толкова приятни. Разтоварващи.

„Ези-тура”- мислеше си Том. А книгата дочете на следващия ден, мислейки си за приятната вечер.

Г.З

"мамо,татко..."

„Мамо,татко....”

Точно допушвам джойнта на прозореца, влизам в стаята, решен да дочета последните две глави на „Майстора и Маргарита” , искрено ми се ще да довърша книгата, защото ми е влезнала под кожата. Хвърлям финален, почти машинален, поглед към долната дясна част на монитора на лап-топа си и виждам, че на скайпа ми има флагче. По принцип нямам нищо против да проведа един бърз, неангажиращ чат, но днес, точно, е денят в който са ми спрели телефона и цял ден съм се отдал изцяло на себе си и някак си това флагче ме натовари. Реших да „затворя” скайпа, надали беше нещо важно така или иначе. Припомням си една мисъл, дошла ми вчера вечерта някъде между предпоследния джойнт и последната бира в парка. Мисъл, за която, най-вероятно, ако не се бях сетил в този определен момент, щях да забравя и никога повече да не се сетя. Веднага отварям нов уърдовски документ и сядам, за да може мисълта да не изчезне, както и се е появила. То дори не е и мисъл, а едно най-обикновено изречение- „Мамо, не съм апатичен и необщителен, просто съм се разбил супер много и в момента не мога да водя адекватен разговор. Ей сега ще отвроря хладилника и ще хапна една филия с лютеница с конфитюр, ше пийна малко водица и после може да поговорим, ок?”-е това което ми се ще да кажа. А това, което излиза от устата ми е-„Малко съм уморен, ще си лягам”.

Оттук и големият въпрос- дали да не обясня на родителските тела що е туй марихуана и какъв е ефектът от нея. А може дори и да им покажа. С тези мисли хващам книгата и започвам да я завършвам.

На следващият ден съм канен в нашите заедно с приятелката ми. Те са някъде в провинцията и ние отиваме час по-рано, да се настроим. Влизаме в апартамента, аз повивам здраво чаделче, пускаме някаква фънкарийка и излизаме на терасата да пушим. Тя отива до кенефа и аз се замислям за това, как съм си махнал главицата и как нашите ще пристигнат след по-малко от час. Замислям се за това как, ако това не бяха родители, а приятели, то тогава въобще нямаше да съм толкова притеснен.

Отивам до бившата си детска стая и бъркам в едно от чекмеджетата, където зная, че съм оставил визин.Капвам няколко капки и отивам да си мия ръцете. Искам успешно да прикрия всички следи от пафкането, за да сме готови да посрещнем мама и татко. Тъкмо тръгвам да оставям визина обратно в шкафа и чувам как влиза ключ в ключалката. Вратата леко се отваря и влиза баща ми, последван от майка ми. Нашите се прибират. Ако те знаеха, че пуша, то ситуацията би се развила така:

- Е, пак ли сте се напушили бе- казва мама, поглеждайки очите на приятелката ми.

- Ами, да-разсмивайки се казвам аз и се прегръщам с нея.

- Е, не можахте ли поне да изчакате и нас- казва баща ми.

- Спокойно, баща ми, има още, само трябва да се свие- казвам аз.

Но в действителност нещата се развиват коренно различно:

С леко разтреперана ръка закопчавам задния джоб на панталонките, та да не би да изпадне запалката. Сещам се, че визина е бил на друго място, от което кръвта ми нахлува директно в главата, а и джайнта си е доста силен, та съм и малко поразвълнуван. Тръгвам да прегръщам майка си, ала осъзнавам, че мириша на коз и решавам, че, може би, идеята не е толкова добра. Приятелката ми дори не е успяла да си капне визин, гледа през силно присвити оченца и е опънала здрава усмивка, къде от джойнт, къде от притеснение.

Става ми малко смешно и за момент се отпускам. В крайна сметка не е първият, нито ще е последният, път в който отивам напушен вкъщи. Заедно с майка ми отнасяме храната към кухнята. Взели са китайско. За съжаление един от ефектите на тревата не мога да прикрия- ужасно съм гладен и въобще не ми се чака докато се сложи масата, та взимам една вилица, нагласям найлоновото пликче така, че да ми е удобно да хапвам и се захващам с ориза.

- Престани да се храниш като дивак- захваща майка ми. Не е доволна.

- мхм...- казвам аз и продължавам да нагъвам ориз със зеленчуци.

- изчакай докато се сложи масата- продължава майка ми.

- мхм,мхмхм.....- продължавам да я успокоявам аз.

Така лека-полека нещата тръгват към скандал. Разбирам я. Седя аз и нагъвам, с хитро присвити очички и лукава усмивка, ориза като невидял.

А, ако мама знаеше, че пуша това което трябваше да кажа е просто:

- Съжалявам, мамо, просто съм се напушил и ме е хванал глада.

- А-а-а, ок, няма проблеми- казва мама, само гледай да оставиш и за другите.

След вечеря сядаме за малко да поговорим, да се повидим. Не съм ги виждал от доста време. Коза вече започва да пуска и умората и цикъла започват да ме налягат лека, полека.

- Защо сте толкова уморени- пита баща ми- да не сте копали на нивата цял ден?

- Ами...то... днес доста походихме- лъжа аз. Всъщност сме станали към четири на обяд, след сцепваща вечер в парка. След това сме се довлекли до апартамента на нашите. Пафкали сме два пъти по пътя.

- И къде?- пита майка ми. Продължавайки безсмисления разговор.

А аз си мисля само как би могла да протече вечерта.

След като на влизане пушваме с майка ми и баща ми, си взимаме по една бира, омитаме набързо китайското,разказваме си всичко за което се сетим, започваме да се поуморяваме, излизаме на терасата да пафнем още един джойнт, забелязваме колко е прекрасна вечерта, как леко, леко се поклаща огромната върба пред нас, става ни малко студено, взлизаме вътре и се просваме пред плазмата да погледаме някоя комедийка.

„Мамо,татко, аз пуша джойнт!”

Г.З